понеделник, 23 март 2015 г.

Румен Овчаров - маргинализъм в действие

Румен Овчаров – маргинализъм в действие

Автор: Анко Иванов

Днес, 23 март 2015 г. денят започна с ново показване на телевизионните екрани на образа и тирадите на Румен Овчаров по актуални политически теми. Това не е събитие, на което да се отдава някакво специално внимание, това е нещо обичайно. Но вече втори или трети път Овчаров се опитва да внушава на зрителите една крайно несправедлива оценка за БСП. И му личи, че е обиден. Разбирам го. Той бе на върховете в БСП. Дори след избирането на Първанов за президент няколко седмици се виждаше в образа на бъдещ председател на БСП. Но не би. Първанов си хареса Станишев и си го наложи по организационния модел за авторитарно вътрешнопартийно управление, разработен от Николай Добрев. Оттогава и до ден днешен има прикривана или открита неприязън на Овчаров към Станишев, независимо че последният го направи министър на икономиката, председател на комисия в Народното събрание, член на Изпълнителното бюро и т.н. Е, под вътрошнопартиен натиск, Станишев „пропусна“ да го включи в листите за Народно събрание и не го направи отново министър на икономиката, а направи такъв своето протеже Драго Стойнев. Разминаванията между Овчаров и Станишев бяха и са не на идейна и политическа основа, а на базата на междуличностната борба за повече власт в партията и в държавата.
След това предисловие да преминем към същността. А тя е, че своята неприязън към Станишев, обиденият Овчаров прехвърля към БСП чрез негативни оценки за партията, партията на която той би трябвало да дължи твърде много неща и на която да е благодарен за своята политическа кариера. Става дума за следното. На два или три пъти журналисти задават въпрос на Овчаров за евентуалното бъдещо сътрудничество в лявото пространство между БСП и АБВ. В два от случаите той ясно даде да се разбере, че смята БСП и АБВ за „маргинални партии“ и че след време очаква Първановото АБВ да се превърне в социаллиберална политическа формация, партия за каквато Първанов ратува от десетилетия и каквато искаше да направи БСП.
Обвинението в маргинализъм на собствената партия (БСП) е много тежка политическа оценка. Тя има негативно-пренебрежителен характер. Тя формира цялостна негативна нагласа в огромната маса от българските избиратели към БСП. Дали това е целта на Овчаров? Само той може да отговори. Но волно ли неволно той хвърля кал върху собствената си партия пред лицето на цялата българска общественост. И то кал, напълно незаслужена. Налага се да се ориентираме в това дали подобна оценка е вярна и доколко е вярна.
Трябва да се върнем към основните понятия „маргинал“ и „маргинализъм“. Понятието маргиналност се ражда и разбира като положение на личността или на групи от обществото между два свята, две обществено прослойки или структури, две култури, две или повече групи ценности и норми на поведение, като загуба на социалната идентичност. Ако това разбиране се опитаме да го преведем на разбираем език, да го пригодим към политиката и политическите партии, би трябвало под маргинална партия да разбираме такава политическа партия, която е между две идейни и политически ценности и култури, като партия, която е загубила своята политическа самоидентичност.
Възниква естественият въпрос, БСП дали е загубила своята политическа идентичност на социалистическа партия, за да бъде определена като маргинална? Общоизвестно е, че всяка политическа партия е организационно обединение на хора на основата на някаква общност на идеите и на политическите интереси. Огромната маса от членовете на БСП са привързани към социалистическата идея, към левите идеи, изразяват общият интерес за провеждане на лява политика. Огромната част от привържениците и симпатизантите на тази партия са хора със същите идейни и социални нагласи и предпочитания. Те не са раздвоени между социалистическите политически ценности и ценностите на консерваторите, неонацистите, неолибералите, клерикалите и т.н. Те имат ясна определена идейна и политическа позиция и на тази основа членуват в социалистическата партия, т.е. те не са маргинали. А самопроизволно Овчаров ги трактува като маргинали.
Безспорно и в БСП, както и във всички други политически партии, има групи от хора, които са членове на тази партия не по идейни съображения, а поради мотива за личностно издигане и придобиване на властови функции, а понякога и за личностно материално облагодетелстване. Това, че група членове на партията могат да бъдат разглеждани като маргинали, приспособяващи се към определена партия за лични облаги, не прави цялата партия маргинална. Тази истина Овчаров не разбира или не иска да разбира, или нарочно пренебрегва.
По своите основни програмни документи Българската социалистическата партия е ясно идентифицирана като такава. За нея са присъщи социалистическите идейни основи и политически позиции. Определени идейни и политически позиции могат да съвпадат с позициите на други партии, но това не прави социалистическата партия маргинална партия. В нейните програмни идейни и политически основи и членски състав базова е идеята за социалната справедливост, социалното равенство, социалната солидарност, социалната защита и т.н.    
В политическата практика, особено когато политическите партии са на власт самостоятелно или в коалиция, има отклонения от политическите им идеи, стратегии и практически управленски действия. Тези отклонения, тези компромиси, са частични и временни по своя характер, най-често продиктувани от конкретна патова политическа ситуация в страната. Проява на маргинализъм може да има, само когато ръководството прехвърля границата на разумния политически компромис и чрез своите действия (държавни властови решения) подменя идейната и организационната същност на политиката на партията.  
Ако Овчаров говори за маргинална партия, той вероятно визира конкретни политически действия по времето на ръководството на партията от Станишев. Да, част от ръководството на партията подходиха като маргинали в редица политически действия, когато БСП бе на власт в условията на коалиция (тройна и двойна). Но подходиха определени партийни дейци, а не цялата партия. В партията нямаше и все още няма вътрешнопартийни допитвания и вътрешнопартийни референдуми по основополагащи предстоящи решения. Маргиналността на част от ръководните дейци бе проява на колаборация. Самата дума колаборация има легално значение - процес на съвместна дейност. Бедата в политическата колаборация е, когато едната страна в процеса на сътрудничество с друга или с други партии преминава към действия за постигането на противоположните цели, застава зад основополагащите политически цели на друга партия.
След 1997 г. БСП на няколко пъти бе в положение на колаборация с НДСВ и ДПС. Но в тези колаборации ръководството на БСП не просто направи компромиси с цел решаване на важни общонародни интереси, а участва в действия за постигането на противоположните на социалистическата идея цели – неолиберална политика в интерес на богатите и в ущърб на бедните. Ако става дума за маргинално поведение, то това е поведението, когато съзнателно се отказваш от същностните политически цели на своята партия и приемеш политическите цели на други партии за да останеш на власт. Най-крещящият пример за подобно маргинално колаборационистко действие на групата дейци на БСП е политиката по време на Тройната коалиция – внедряването на антисоциалния плосък данък, рязкото намаляване на корпоративните данъци на богаташите, рязкото намаляване на социалните осигуровки, въвеждане на делегираните бюджети в образованието и т.н. Това са все фундаментални неолиберални действия, които нямат нищо общо със социалистическата идея и практика.
По интересен е въпросът, кои бяха тези маргинали от ръководството на БСП, които от името на партията, без да поискат нейното съгласие и одобрение, със своите действия провеждаха противопартийна държавна политика.  Изброявам: Георги Първанов – президент; Сергей Станишев – Министър-председател; Ивайло Калфин – Зам. председател на Министерския съвет по икономическите въпроси; Румен Овчаров – Министър на икономиката и енергетиката; Пламен Орешарски (предложен на Станишев от Румен Овчаров) – Министър на финансите; Даниел Вълчев (силно подкрепян от Овчаров) – Министър на образованието, Димитър Дъбов, Сергей Узунов, Катя Николова, Ангел Найденов.
Навярно Овчаров си мисли, че хората са забравили, какво тогава е правил и говорил. Но по-паметливите си спомнят, че на критиката на лявото движение в БСП срещу тези крайно десни икономически мерки, Овчаров отговаряше публично, че няма друга икономическа алтернатива освен неолибералната. А се оказа че има дори в рамките на плоския данък – в прибалтийските страни той навсякъде е над 20%, а в България и Монголия е по 10%. В демократичните общества в политиката винаги има алтернатива. Е, щом няма друга алтернатива г-н Овчаров, какво правиш в БСП, а не си в СДС или НДСВ, които изповядват тази неолиберална политическа линия? Това не е ли маргинално поведение?  Политикът не може да бъде с два коренно противоположни статуса – неолиберал по убеждение и социалист по партийна принадлежност.
В поредицата от размисли можем определено да кажем, че твърдението за това, че „БСП се провали във властта!“ е неточно. Той би трябвало да каже: „Ние с Първанов, Калфин и Станишев се провалихме във властта“, защото не социалистическата партия управляваше, а управляваше групата от политически маргинали от името на партията, но без да пита партията. Румен Овчаров бе сред групата от най-активните маргинали, той бе част от политическия модел,  наричан от него „модел Станишев“. А може би този модел трябваше да се нарича „модел Първанов, Овчаров, Станишев“.
Овчаров бе министър в правителството на Жан Виденов. В това правителството лентата на спомените ще го извади как през вечер се появяваше на екрана на телевизиите за да обяснява как трябва да се влошава социалното положение на народа за да се повиши цената на електричеството, понеже била по-ниска от тази в Европа. И нито дума за себестойността на произведената продукция в енергетиката и размера на печалбата. Правителството на Жан Виденов бе съборено по модела на т.нар. „цветни революции“ с активното участие на субсидираните от САЩ тогавашни протестъри начало с Иван Костов. Жан Виденов може и да беше слаб управленец, но не бе маргинал, а отстояваше своята собствена идейна социалистическа позиция. Той падна от власт понеже изплати над 1 млрд външен дълг и не можа да намери 1 млрд долара за да спаси от катастрофа банките, катастрофа заложена много преди той да започне да ръководи държавата. Виденов го предадоха най-близките му хора от БСП, включително Първанов, Добрев и Овчаров. По време на второто си министерстване Овчаров напълно подкрепяше антисоциалистическите икономически решения на Първанов, Калфин, Орешарски и Станишев. Той знаеше за заробващия договор за ТЕЦ „Марица-Изток I“ с американската фирма, но не искаше да промени договора с мотото, че това били „междуфирмени отношения“ и нямало как да се намеси. А сега се оказа, че има как и цените в договора през 2015 г. бяха понижени.
Румен Овчаров като член на Изпълнителното бюро на Висшия (Национален и т.н.) съвет подкрепяше решенията на Станишев, нито веднъж не набра куража публично да каже, че Станишев греши. Започна да критикува Станишев и БСП, когато бе изваден от състава на депутатската листа и не стана за трети път министър. И оттогава стана любимец на пробойковите телевизии, неволно стана съучастник към информационните атаки срещу БСП.      
За цялостният образ на маргинала Овчаров много подхожда твърдението на известният американски социолог и социален антрополог от XX век Ралф Линтън, че  маргиналният статус на личността е един от статусите, свързани с дейност, която за него не е основна. Сега основната дейност на Овчаров е свързана с „Лукойл-Нефтохим“, представител на българската държава в тази фирма. Но той се изявява не като енергиен експерт, а многократно и по-често като политически телевизионен коментатор, като ментор, като съдник от позицията на личното огорчение, като съдник от „най-висша инстанция“ на своите съпартийци. А ако се съди и осъжда т.нар „модел Станишев“, Овчаров също би трябвало, както активен участник в него, да понесе отговорност. Разбира се, само морална отговорност.



23.03.2015 г.

неделя, 22 март 2015 г.

Станишевото отксъване от реалността

Станишевото откъсване
от реалността

Автор: Анко Иванов

Днес прочетох в един от интернет сайт  материал за семинара на БСП във Варна. В него се пише, че Станишев е направил няколко внушения или твърдения за състоянието на БСП и предстоящите избори. Става дума за: 1/. „Наличие в БСП на тенденция към сектантство, което се проявява като отношение към гражданската квота, към коалиционните партньори“; 2/. „Партията не  е дискусионен клуб, трябва да провежда и реализира политики“; 3/. „БСП трябва да има своя отговор и да иска разширяване на темите за националния референдум. Също така може да инициираме поредица от местни референдуми по теми, важни за живота на гражданите. Това ще ни даде политическа инициатива…“.

Най-вероятно журналистите на този сайт правилно са предали твърденията на Станишев.  А това са твърдения и внушения, които засягат цялата партията на социалистите и нейната дейност. И заслужават по-внимателно разглеждане и анализиране.

Първото твърдение на Станишев за сектантството е напълно несъстоятелно. Не е нужно да си академик за да знаеш, че думата „сектант“ има значение на последовател на секта. Интересно е да се знае какво е имал предвид Станишев, когато е произнесъл думата „сектантство“. Дали БСП е секта, която иска да се самозатвори и да се самоизолира от обществото? Тогава защо БСП приема нови членове! Ако БСП е секта, дали Станишев не е главният сектант на тази секта? Вероятно Станишев разбира като сектантство нежеланието в множество социалисти БСП да следва наложената от него вредна за БСП практика на избирането в Народното събрание и местните органи на властта на хора, които не са членове на БСП, т.нар. „гражданска квота“. Формално наличието на гражданска квота е белег на отварянето, на демократизирането на БСП. И това правилно е вярно, когато става дума за привличането към идеите на БСП на несоциалисти като проф. Пантев, но хора с ляво мислене и висок обществен и научен авторитет. Но практиката от годините, в които Станишев бе начело на БСП е обратната. Като гражданска квота в почти всички случаи бяха включени хора, които са много далече от социалистическата идея и интересите на огромната част от бедните трудови хора в България. Да започнем с кардиналната „гражданска“ грешка – Пламен Орешарски. Той е активист на СДС, член на националните ръководства на тази партия, изхвърлен от нея за съмнителни връзки с олигархата български. И наложен от „сектата“ на Станишев за министър на финансите, министър-председател. А това е човекът, който заедно с Калфин под ръководството на Станишев, въведе най-антисоциалната финансова мярка в България – плоският данък. Орешарски предаде и българските национални интереси като „напълни гащите“ пред Маккейн и по същество заедно с Б.Борисов, Близнашки, Щонов и компания провали най-изгодния за България инфраструктурен проект – „Южен поток“. Ами другата „гражданска“ квота – министър Чобанов. Този министър провали макар и ограничените опити на БСП да провежда лява политика. Нещо повече той игра заедно с ДПС, Пеевски и Главната прокуратура срещу КТБ, за сметка на интересите на милионите хора в България. И сега се подвизава под егидата на ДПС. Или небезизвестния седесар Мартин Захариев, човекът от обкръжението на жената на Станишев, десен по мислене и действие, но семейно близък на Станишеви. Така бе историята и с привличането на „гражданската квота“ на десния Корумбашев. По същество Станишев превърна „гражданската квота“ в лична и семейна квота. Кое е сектантство? Дали не е сектанстство кръгът Станишев да налага чужди на партията лица в Народното събрание и в местните органи на властта, лица чужди на социалистическата идея и социалистическата практика?  Вероятно Станишев е имал предвид като сектанство и изразяваните множество мнения БСП да се коалира само след избори, а не преди тях. Сегашната практика с БЗНС на Йончев и други „коалиционни партньори“ показва, че под знамето на БСП в Народното събрание влизат партии, които след това са срещу БСП и в същото време ползват значителни средства от партийната субсидия, т.е. чрез предварителната коалиция някои партии си осигуряват парите за партийната им дейност. 

Второто твърдение-инсинуация на Станишев, че „партията не  е дискусионен клуб“ противоречи на елементарната партийна идеология и практика. Социалистическите партии са демократично устроени и всеки може и трябва да изразява свое мнения, да има своя собствена идейна и политическа позиция. Нещо повече, в демократичните социалистически партии, политиката се формира отдолу-нагоре, социалистическата политика трябва да отразява интересите на членовете на социалистическата партия, нейните поддръжници, симпатизанти и гласоподаватели. Явно Станишев е свикнал да гледа на партията си като на послушна група от хора, която няма право на мнение, не може да дискутира и да изразява мнение по провежданата от Станишев и неговия кръг политика. Под маската на твърдението, че в партията не е моментът за дискусия вече много години членовете на партията са лишени от възможността за тяхна политическа оценка, за правото да дискутират собствените проблеми на партията и да обновяват своите ръководни органи. Всички трябва да слушат Станишев и неговият сектантски кръг от Найденов, Кутев, Вигенин, Стойнев, Дъбов, Узунов, Николова. И забележете колко вече конгреса се провеждат на вечно заседаващата кохорта от партийни дейци, без да се формира нов състав на партийния конгрес (т.е. да се избират нови делегати) и нови ръководни органи след безкрайните проблеми. И всеки път или Дъбов или Станишев издига знамето, че сега не е време за дискусия, че партията не била дискусионен клуб. Това е единственият начин Станишев да съхрани своето влияние върху Националния съвет на БСП. Само при такъв подход в ръководството на БСП могат да стоят неговите хора, лично верните му лица, публично известни предимно като русофоби - Вигенин, Найденов, Стойнев.

Много интересна е позицията на Станишев за референдумите, т.е. за прякото участие на населението в решаването на местните и националните проблеми. Пряката демокрация е много важно нещо. Но Станишев проявява двоен стандарт. От една  страна на национално или местно равнище трябва да се провеждат референдуми по значими обществени въпроси и от друга страна, че в БСП не трябва да има вътрешнопартийни референдуми, вътрешнопартийни допитвания, дори когато партията се е провалила на едни, втори или трети избори и се свива като шагренова кожа. Дори не трябва да се обновяват партийните органи.

Станишев все повече се откъсва от суровата българска реалност. Той все повече се вживява в образа на западноевропейски социалдемократ, на лидер на ПЕС. Откъсването от реалността се прояви не само в неговите твърдения за БСП като сектанска организация, за дискусионното начало и референдумите, но и дори в провежданите семинари в Пловдив и Варна. Тези семинари са типична западноевропейска практика. Тя вероятно в Западна Европа дава добри резултати. Но в българските сурови условия тя прилича на нещо като странстващ политически катун, от хотел на хотел, от трапеза на трапеза. И това с парите на БСП. Ами лекторите? Какво да научат от шведския представител – лектор. В Швеция ги няма нашите проблеми. Там социалдемократическата партия е успяла на държавно ниво да изгради социално ангажирана обществена система, в която държавния сектор е почти 60%.  А в България под давлението на американците и с активно участие на Първанов, Калфин, Станишев, Овчаров, Орешарски, Доган, Костов и т.н. бе насаден краен неолиберален антинароден модел на развитие, с държавен сектор под 10%, с безумно ниско жизнено равнище. В тези условия предизборните практики на западноевропейците са неприложими към българските условия. Но Станишев отчита дейност пред ПЕС и пред съмишлениците си в БСП.  


22.03.2015 г

четвъртък, 12 март 2015 г.

За основите на лявата политика (част3: политика на доходите)

За основите на лявата политика
(част 3: политика на доходите)
Автор: Анко Иванов

            Както вече неведнъж съм посочвал, лявата политика има много компоненти, които се намират във връзка и зависимост едни с други и в крайна сметка влияят върху  резултата от политиката провеждана от социалистическите и други леви партии. Първата компонента е повишаване дела на държавната собственост върху средствата за производство (вж.: част 1).  Втората компонента е данъчната политика и функционирането на данъчната система (вж.: част 2).
            Централно място в провеждането на лявата политика е политиката на доходите.  От тях пряко зависи жизненото равнище на населението на България. Сега има огромна диспропорция в равнището на получаваните доходи. Различните институции и различните експерти и специалисти показват и отстояват различни данни за равнището на неравенството  в доходите. В повечето случаи средно разликата в доходите между 10% от най-богатите и 10% най-бедните е над 10 пъти. Тези средни стойности, обаче прикриват огромната диспропорция на доходите в различните региони на страната. Ако в София, по данните от пресата, бедни са 7% от населението, то във Видинска област това са 42% от населението. По официални данни линията на бедността през 2015 г. е 286 лв. Това осигурява на семейство с четири деца възможност да посрещнат само най-неотложните си потребности с месечен доход над 1000 лева. Под този жизнен минимум в България са над 21% от хората. Според данните на статистиката за нормален живот на семейство с две деца са необходими по 566.26  лв. месечна издръжка на едно лице или общо 2265 лв. Средната работна заплата е през 2014 г. 865 лв. Това означава, че за нормален живот на семейството, ако и двамата родители работят и са на равнището на средната работна заплата, има недостиг от 536.5 лева месечно.
Ето това е главният социален и по същество и главният демографски проблем на България – невъзможността на работещите хора да водят нормален живот и да отглеждат нормално своите деца. Проблемът на „работещите бедни“ може и трябва да бъде решен с активна политика на доходите на левите, ако искат действително да са леви. Естествено възниква въпросът: „Какво да се прави?“ 
            Първо. Главен сегмент на политиката на доходите за левите политици и политически партии е повишаването на равнището на заплащането на труда. Заплащането на труда е възнаграждението на наемния работник или служител за извършената работа. То е измерител за стойността на работната сила, професионалните качества и умения на трудещите се. Равнището на заплащането на труда определя до голяма степен мотивите за труд, количество и качество на труда, както и реалните разполагаеми средства от наемните работници и служителите за издръжка на техния живот и на техните семейства. 
Не е нормално месечната издръжка на един бежанец от Сирия, Северна Африка и т.н., нелегално проникнал в България, да е 1100 лева месечно, а минималната работна заплата да е 360 лв. и средната работна заплата да е 865 лв.
            Съображенията на неолибералните икономисти, субсидирани от Сорос или от собствената си глупост, че при ниска производителност на труда доходите ще са ниски са несъстоятелни. Истината е, че в България, спрямо другите европейски страни, производителността на труда е ниска, но равнището на трудовите възнаграждения е два пъти по-ниско спрямо равнището на тази ниска производителност на труда. Поради това произведената БДС (Брутна добавена стойност), при най-ниското данъчно равнище в Европа, се преразпределя несправедливо в полза на работодателите (с други думи от старата терминология – на капиталистите). Крайно несправедливо е този, който създава благата, да получава трохата от новосъздадения продукт, да не може да свърже двата края, а т.нар „работодател“ да се вози в яхти, частни самолети, да купува скъпи имоти в луксозни туристически дестинации в България и чужбина и т.н. и т.н.
Изкуствено поддържаното ниско равнище на доходите демотивира работодателите да повишават производителността на труда. За тях е много по-лесно и икономически по-изгодно да наемат нов или нови работници за 400-500 лев. месечно възнаграждение, отколкото да вложат необходимите средства за модернизиране на производството и постигане на по-висока производителност на труда. 
Поради тези съображения лявата политика, в конкретната българска ситуация, изисква прокламиране и отстояване на политика на рязко повишаване на доходите до равнището на производителността на труда и до потребността за поддържане на нормален живот на българските семейства с деца. Това изисква минималната работна заплата да се приведе в съответствие с европейските изчисления за издръжката поне на бежанците. Заплахите от страна на т.нар. „работодателски организации“, че голяма част от бизнеса ще мине в сивия сектор са за наивници. И сега сивия сектор има дял от 35-40% от българската икономика. И сега в сектор строителство реалните трудови възнаграждения са над 1500 лв. месечно, но се плащат данъци и осигуровки само за около 500 лв. Подобна е картината в търговията и общественото хранене, в сферата на услугите, таксиметровия транспорт, медицинските услуги и т.н. Потенциалното неспазване на закона от някого не е мотив да се защитава, поддържа и разширява огромната социална несправедливост.
Крайно време чрез лявата политика да се премахнат минималните осигурителни прагове или ако се запазят, то поне да се доближават до действителните доходи. По такъв начин ще бъдат извадени на светло „парите под масата“, които работодателите плащат на ръка на наетите. Този подход ще има и много значим социален ефект в бъдеще при получаването на по-висок размер на пенсиите на наетите лица.   
Лявата политика включва дейностите за регулирането на получаваните доходи и на работната заплата. Чрез тези дейности лявата политика следва да се стреми да се доближи по възможност най-плътно до изискването  възнаграждението за труда да съответства на положения труд. Но не само това. Справедливостта изисква и спазването на принципа за справедливо разпределение на произведената добавена стойност между производителя на благата и собственика на производителните сили. Лявата политика не се страхува от разумното и балансирано държавното регулиране на доходите.  
            Второ. В политиката по доходите особено място имат стратегиите и действията  за развитието на пенсионното дело в страната. Безобразното ниско равнище на пенсиите в България не толкова и не само обрича на мизерно съществуване милиони хора, но и пречи на цялостното развитие на българската икономика чрез ограничаване на потреблението. Трябва цялостна нова визия за пенсионната система на България, а не просто разкрасяване и смекчаване на неолибералната същност на сегашната пенсионна система, планирано от десния по своите политически действия Калфин. В основата на лявата политика трябва да бъдат принципите:
1/. Стабилност и пълна подкрепа на държавата за осигуряване на пенсионните плащания;  
2/. Въвеждане на строг ред и дисциплина при плащане на данъци и осигуровки, въвеждане на пълна наказателна, административна и обществена и морална отговорност за своевременното плащане на всички осигурителни вноски за прослужено време и за здраве от работодателите.
3/. Периодично преизчисляване на на пенсиите, така че те да съответстват на променената социално-икономическа обстановка в страната.
Въведеното с голям апломб швейцарско правило работи добре при други социални икономически системи и общества. При мизерни пенсии, средно 1-3% увеличение на пенсиите е подигравка с доходите на пенсионерите. Лявата политика предполага по-голяма справедливост в определяне на равнището на пенсиите. Те трябва да бъдат не на 30% от получаваното през жизнения трудов път възнаграждение, а поне на 66%. Спешните мерки в това отношение са незабавното преизчисляване на пенсиите на основата на новите равнища на средните работни заплати в страната, а не раздаване по 5 до 50 лева за празници на получаващите най-ниските пенсии. Парите за увеличаване на пенсиите ще дойдат не с увеличаване на трудовия стаж, необходим за пенсиониране и намаляване на боря на пенсионерите, а чрез рязкото увеличаване на доходите на работещите и на пенсионните вноски за сметка на работодателите.
            Трето. Общото повишаване на доходите на населението в страната е невъзможно без повишаване на трудовата заетост на населението и намаляване на безработицата. Главният белег на лявата политика е стремежът за рязко намаляване на безработицата и повишаване на трудовата заетост. Това става не с раздаване на държавни средства на дребни бизнесмени за разкриване на нови работни места, особено при сезонна заетост в отраслите като туризъм, селско стопанство, хранителна промишленост. Не става и с курсове за квалификация и образование. Колкото и пъти безработните да си сменят професиите, това не води до откриване на нови работни места. Повишаването на квалификацията и преквалификацията са необходими социални дейности при наличие на повишено търсене на нови работници и несъответствие в квалификацията. Но когато има остра стагнация на производството, няма технологично обновление, курсовете за квалификация стават отбий номер с държавни средства и замазване на очите на хората с оправданието, че нещо се прави за безработните.
Главното за намаляване на безработицата и повишаване на трудовата заетост са инвестициите в перспективни стопански дейности и преди всичко ясна стратегия за развитие на българското национално стопанство, за държавни стимули и държавни инвестиции в нови производства. Без това няма да има съществени промени в трудовата заетост и повишаване на доходите на работещите в България.
            Четвърто. Лявата политиката за повишаването на доходите трябва да включва не само повишаването на доходите от трудовите възнаграждения, несимволичното повишаване на пенсиите, намаляването на безработицата до минимално равнище, а и намаляване на разходите на домакинствата. В условията на дива пазарна ситуация, каквато е тя в България, разходите на домакинствата растат с изпреварващ темп спрямо нарастването на доходите. В такава ситуация силно се намаляват реалните доходи на населението и най-вече разполагаемата част от тези доходи. Реалните доходи са синтетичният показател за жизненото равнище на хората. Сега социалната ситуация в България е отчайваща – задържане на доходите на населението и непрекъснато нарастване на разходите на домакинствата.
            В структурата на доходите на домакинствата се включват на първо място получаваните средства от основни и допълнителни трудови възнаграждения. Следват доходите от собствено производство, предимно на земеделска продукция, от лична допълнителна трудова инициатива свързана с производството на определени предмети и най-вече услуги. Незначително място имат доходите от лихви по депозити, аренда на земеделски земи, наеми и т.н.  
В същото време са огромни разходите на домакинствата и отделните граждани за предмети от първа необходимост като здравни услуги, лекарства, здравни и лечебни консумативи, учебници, бебешки и детски облекла и храни и т.н. В България цените на тези стоки и услуги са много високи спрямо доходите на хората. Това се дължи предимно на  безумно високите ставки на ДДС и облагане с ДДС с 20% на всичко, с изключение на туристическите услуги. При жизнен минимум от 286 лева за 2015 г. всеки получаващ тази сума месечно трябва да плати косвен данък ДДС от 57.2 лева. Ако към тях се добавят и безбройните държавни и общински такси, както и таксите на електро разпределителните дружества, таксите за посещение при личните лекари, лекарите-специалисти и медицинските лаборатории, то ще са необходими месечно поне още окол 30 лева. Следователно разполагаемия, лично ползваният, доход е реално около 200 лева. А тези средства не стигат за нищо.  
Лявата политика предполага защита на тези нискодоходни потребители не с 40 лева подаяние за Великден, а с държавна регулация чрез снижаване на ставките по ДДС за стоки от първа необходимост и отмяна на безумните такси за посещение на лекар и т.н. Необходимо е премахване на ДДС за консумативите при болнично лечение, за лекарствата, таксите за избор на лекар при хирургически и други здравни интервенции, отмяна на заплащането на импланти и т.н. Не по-малко необходимо е чрез лявата политика да се премахне ДДС върху учебниците, бебешките и детските храни и облекла за децата до 6-7 годишна възраст, а в перспектива за всички детско-юношески облекла до възрастта до 16 години, включително и за ученическите униформи. С подобни действия ще се увеличава реално разполагаемият размер от личните и семейните доходи и ще се помага на хората да живеят по-нормално.     
            Лявата политика в сферата на доходите може и трябва да бъде координирана със синдикалните организации, доколкото те наистина мисля и се борят за интересите на работещите. За има лява партия действителна силна подкрепа от работещите хора, трябва да има и силна, ясна и пряко насочена към повишаване на доходите политическа стратегия и тактика.

13.03.2015 г.








 

понеделник, 2 март 2015 г.

За основите на лявата политика (част 2: данъчна политика)

За основите на лявата политика
(част 2: данъчна политика)
Автор: Анко Иванов
            Лявата политика има много съставки, които влияят на крайния резултат. Първата компонента е потребността от голям дял на държавната собственост върху средствата за производство, която позволява натрупването на средства за реализиране на социалната лява политика (вж.: част 1).  Вторият много важен компонент е преразпределението на новосъздадените богатства, на произведения брутен вътрешен продукт. Това става чрез данъчната политика и функционирането на данъчната система.
            Сега в България, като резултат от разрушителния преход, е въведена и функционира супер грабителска за широките народни маси данъчна система.  Тя включва обща данъчна тежест около 39%. В нея съотношението между преките и косвените данъци е 25%:75% в полза на косвените данъци (ДДС, акцизи, данък върху застрахователните премии). Като се прибавят и високите местни данъци (имоти, наследство, дарения, възмездно придобиване на имущество, превозни средства, патентен данък, туристически данък и друг), става ясно, че огромната данъчна тежест е върху огромната маса от хората, които почти целия си личен и семеен доход изразходват за неотложно потребление (храна, облекло, отопление, осветление и електропотребление, горива, вода, учебници и учебни помагала, лекарства и т.н.). Поради ниското равнище на трудовите и други доходи на мнозинството от хората не им остават достатъчно средства за посрещане на насъщни и неотложни потребности. В същото време най-ниското в Европейския съюз равнище на корпоративен данък оставя на разположение на бизнесмените огромни финансови средства, които те не инвестират в нови производства и разширение на бизнеса, а предимно в придобиване на скъпи имоти в чужбина, самолети, яхти, луксозни возила, вили и т.н. Чуждестранните собственици, поради срамно ниския корпоративен данък изнасят в чужбина огромни за мащабите на България финансови средства, по някои изчисления около 7-8 млрд. лева ежегодно. Така постъпват филиалите на чуждестранните банки, застрахователните компании, търговските вериги, крупните фирми като „Лукойл-Нефтохим“ – Бургас, „Аурубис“ Пирдоп и т.н.  
Тази антинародна данъчна политика бе въведена от СДС и лично от Иван Костов и след това се провежда с различни нюанси от всички следващи правителства на България. Нейната същност е най-ясно посочена в сайта на Министерството на финансите:
 „Данъчната политика на българското правителство в основните си елементи е ориентирана  към запазване стабилността на икономиката в условия на криза, стимулиране на бизнеса и инвестиционната активност чрез :
·         облекчаване данъчното облагане на бизнеса и достигане на минималните нива за облагане в рамките на Европейския съюз;
·         опростяване на данъчната система и прецизиране на данъчното законодателство с цел по-голяма прозрачност и разбираемост за данъкоплатците и елиминиране на вътрешни противоречия и несъвършенства в практиката за облагане и контрол;
·         запазване на данъчните ставки на преките данъци в комбинация с по-ниска осигурителна тежест за работодателите, в подкрепа на икономическия растеж и заетостта;
·         запазване на по-висок дял в облагането на косвените данъци в сравнение с преките данъци.
Политиката на правителството в областта на данъците е насочена и към намаляване дела на сивата икономика, борба с данъчните измами и укриването на данъци.(курсивът мой)

   По същество тази данъчна политика е ориентирана не към стимулирането на бизнеса като стопанска дейност за производството на материални блага, а за лично ситмулиране на т..нар. бизнесмени да натрупват богатства. Няма в света разработен и прилаган управленски  и законов механизъм, който да задължава бизнесмените (т.е. капиталистите) да влагат по-голямата част от спечелените пари  за развиване на нови стопански дейности, разширяване и обновяване на съществуващите дейности и откриване на нови работни места. Висшата цел на неолибералната политика е постигането на максимално висока лична печелба, а не развитие на нови сотпански дейности и създаване на нови работни места.

       Крайно противопоказно за лявата политика е съществуването на т.нар. "плосък данък". В България той бе въведен по инициатива на работодателските организации и Института за пазарна икономика, с прякото участие на Георги Първанов, Кабфин, Орешарски, Доган, Коберготски, Румен Овчаров, Петър Димитров и при мълчаливото бездействие на неориентирания в материята Сергей Станишев. Дясната икономическа политика бе прокарана чрез правителство с ляво участие и при "социален" президент. 

      Единната ставка на подоходния данък бе установена на най-ниското равнище в света – само 10% и то без необлагаем минимум за най-ниските доходи. В съседните на България страни ставката по този данък е Македония 12%, Черна гора 15%, Сърбия 14%, Румъния 16%. В другите бивши социалистически страни от Източна Европа той е в Литва 27%, в Латвия – 25%, в Естония – 22%, в Словакия – 19% и т.н. подобни равнища от 10% има в Монголия и Киргистан. Нещо повече, Орешарски като Министър-председател не упражни правото си на власт и не взе мерки за отмяна на грешното, от социалистическа гледна точка, решение за въвеждане на плоския данък. Измисленото твърдение на соросоидите и на Орешарски, че ниският плосък данък ще доведе до потичането на „река от чуждестранни инвестиции“ се оказа нещо подобно на покерския блъф. Стана точно обратното – чуждестранните инвестиции бързо и рязко намаляха. Но бързо и рязко се увеличи изнасянето на национален доход от чуждестранните големи собственици на фирми в България. Този данък доведе до още по-огромно разслоение в българското общество. Той стана и спирачка за осигуряването на жадувания икономически растеж.

            В тази ситуация лявата политика изисква конкретни действия за промяна на функциониращата икономическа и най-вече данъчна политика.  Необходими са три кардинални промени. А именно:
            Първо. Увеличаване на делът на данъчната тежест на преките данъци. Тук врявата, че част от бизнеса ще мине в сивия сектор е несъстоятелна. Никога, дори и при 1% данъчна ставка, няма да се прекрати укриването на данъците. За развитието на бизнеса и на икономиката на страната като цяло от първостепенно значение са преките инвестиции за развитието на производствените дейности. Много ниският корпоративен плосък данък, както и много високата данъчна ставка, е предпоставка сумата в държавния бюджет от преките данъци да намалява. При много ниската ставка, колкото и висока да е събираемостта, приходите ще са малки и не позволяват провеждането на ефективна социална политика. Много ниската данъчна ставка в България не привлече не само чуждестранните, но и българските инвеститори. Високата данъчна ставка има смисъл само при висок относителен дял на държавната собственост на средствата за производство. При много висока ставка на корпоративния данък, чуждестранните инвеститори и най-вече транснационалните компании преместват своя бизнес в други страни. Следователно, ако искаме да провеждаме лява политика първо трябва да се провежда политика на балансирано средно равнище на корпоративния данък и най-вече прилагане на диференциално прогресивно облагане на печалбата.  Ако средното равнище на данъчната ставка на преките данъци се удвои и стане на средното европейско равнище, само от намаляването на износа на капитал от чуждестранните собственици ще останат в България поне 2-3 млрд лева.  
            Второ. Сериозна промяна на данъка върху доходите на физическите лица. Сегашната плоска ставка от 10%, без освобождаване на ниските доходи от данък, е пагубна за милиони хора. Не е нормално корпоративните чиновници да получават космически заплати от стотици хиляди левове, а компаниите да не плащат дивиденти на акционерите от приватизацията и в същото време да плащат данък върху заплатата от 10%.  Чрез неимоверно високите трудови възнаграждения на мениджърите, особено на мениджърите собственици на по-голямата част от капитала, се скрива част или цялата печалба от преразпределение. При заплати от над 200 000 лева месечно 5 управленци ще скрият печалба от 1 млн. лева и ще платят данъци от порядъка на 100 000 лева, но ще лишат от дивиденти хиляди акционери. Крайно време е левите политици да отстоят позицията, че нископлатените работници и служители с доходи на и под равнището на минималната работна заплата следва да бъдат освободени от данъка върху доходите. Нормално би било трудовите възнаграждения над минималната работна заплата до 3000 лева да се облагат с 10% данък върху доходите на физическите лица, 15% данък за доходите от 3000 до 5000 лева, 20% за доходите от 5 000 до 10 000 лева, 25% за доходите от 10 000 до 50 000 лева и 40% за доходите над 50 000 лева.
            Трето. Много високите ставки и почти пълното облагане на всичко с данък ДДС е пагубно за здравето, за образованието, за културата на българската нация. Лявата политика предполага намаляване на данъчните ставки на косвените данъци и особено на ДДС за редица социални дейности. Лявата политика не бива да допуска облагане с ДДС на животоспасяващите лекарства. Необходима е промяна в ДДС, така че да отпаднат в сферата на здравеопазването ставките за част от лекарствата, напълно да отпадане ДДС върху използваните в медицината консумативи, особено при хирургическите операции. Какво значи на възрастния човек с пенсия от 200 лева да му се прави операция за катаракта при две лещи от по 1000 лева да плати данък още 400 лева? Лявата политика предполага и намаляване на ДДС върху учебниците, тетрадките на учениците, върху книгите и т.н.
            С методите на Орешарски, подтикван от Станишев, за някои частични фризьорски промени в данъчната политика не се провежда лява политика. И левите избиратели това ясно го оцениха чрез гласуването на миналите парламентарни избори. Явно е че новата петорна коалиция начело с Борисов все повече ще орязва социални права и плащания. В тази социална ситуация левите партии, и най-вече БСП, трябва рязко да променят своя подход към данъчната политика и да не се занимават само с отделни аспекти, а да се борят за цялостна радикална промяна. Необходими са кардинални изменения, като най-напред започне промяната в съотношението между данъчната тежест на преките и на косвените данъци. Преките данъци и преди всичко корпоративният данък да се изравнят по размер със средните европейски равнища, както и с равнището на ставката на ДДС в България и едновременно да се понижат ставките за облагане на някои социално значими дейности в обществото. И не по-малко важно е – политически мерки за повишаване събираемостта на данъците.

1.03.2015 г.