петък, 26 юни 2015 г.

Калфиновата антилогика и принципът за социалната солидарност

Калфинова антилогика
и принципът за социалната солидарност

автор: Анко Иванов
            Чета в един от столичните ежедневници поредното от безкрайния брой изявления на министър И. Калфин озаглавено „Няма логика, чиновниците да си внасят осигуровките“. В цитираните съкратени изявления на Калфин няма дословно изразяване на подобна мисъл. Но все пак от тях личи несъгласието на Калфин чиновниците сами да си плащат вноските за пенсионно и здравно осигуряване. И аргументите му са профански, не са принципни. Калфин твърди, че не е склонен да приеме предложението на колегата си министър Москов държавните чиновници със трудово възнаграждение над две минимални работни заплати да си плащат здравното осигуряване. Нито предложението на Москов, нито твърдението на Калфин са принципни.
Предложението на Москов не е издържано принципно, понеже разделя държавните чиновници изкуствено в две категории и по този начин създава неравнопоставеност, т.е. дискриминация на тези, които са на по-отговорни чиновнически длъжности сами да си плащат осигуровките, а по-дребните чиновници да са облагодетелствани от държавата. И още нещо. Щом сами ще си плащат здравните осигуровки, защо тези по-заможни чиновници да не си плащат и пенсионните осигуровки? Принципът е принцип, когато е еднакъв за всички в държавата.
             По позицията на Калфин има много по-дълбоки и съществени нарушения на основополагащи конституционни принципи и на логиката. Вярно, неплащането на осигуровки от държавните чиновници е заварено положение. Но то е заварено положение от предишни правителства и особено на това, в което Калфин бе зам. Председател на Министерския съвет по икономическите и социални въпроси, а Орешарски бе финансов министър. Още от тогава съществува тази диспропорция – скъпоплатените (по ниския български стандарт) държавни чиновници, военнослужащи, полицаи, и т.н. да не си плащат осигурителните и здравните вноски, а вместо тях това да прави държавата, т.е работещите в останалите сфери на обществото да плащат за тях. От останалите работещи чрез данъците се вземат парите, с които се привеждат вноските за тази категория привилегировани български граждани. А откъде предимно се формират данъците, от които се вземат парите за техните осигуровки? Предимно от данъка върху потреблението чрез ДДС и акцизи, от които идват 75% от постъпленията в държавната хазна. Това означава, че парите се вземат от храните и лекарствата на пенсионерите, на децата и на останалите работещи. А това е социално несправедливо и социално несолидарно. А Калфин и АБВ уж били „леви“!
             Защо са привилегировани държавните чиновници (около три пъти по-многобройни от времето на т.нар. социализъм.)? Отговорът е безкрайно прост. Всяка власт се стреми да има хора, които в държавния апарат (министерства, ведомства, комисии, агенции, полиция, съд, прокуратура, държавна сигурност и армия) да и служат. Поради тази причина предимно са по-ниските равнища на пенсионна възраст за тези категории служители – армия, полиция, държавна сигурност и др. Това са група държавни служители, които могат да провалят всяка демократично избрана власт. И поради това властниците ги ухажват по всякакъв начин. И по същество с това ги правят привилегировани членове на обществото.
В случай има нарушаване на общия принцип заложен в Конституцията за равнопоставеност. В законите са залегнали основополагащите принципи за социална солидарност, т.е. че пенсионните и здравните осигуровки се плащат от всяко лице и от всеки работодател, като в тях е заложено и в какви пропорции това става. С вменяването на задължението на държавата като работодател на държавните чиновници, полицаи, служители в армията и сигурността е нарушен основният принцип на солидарността – всеки да поема личен дял в зависимост от своите доходи за издръжката на другите при необходимата им потребност. Така подсказва логиката, която при Калфин се оказва обратната – т.е. антилогика.  
            Но позицията на Калфин е и дискриминационна. Става дума за това, че хората, които се издържат от държавния бюджет са неравнопоставени. Такъв е случаят с две категории работещи. Учителите в държавните и общинските училища и преподавателите в държавните университети се издържат от държавния бюджет пряко или опосредствано. Но всички работещи в тях си плащат здравните и пенсионните осигуровки, регламентирани им от законите. Подобна е картината и в здравните заведения на национално и общинско равнище. И при тях на лекарите и сестрите се удържат здравни и пенсионни осигуровки. И възникват няколко естествени и напълно логични въпроса. Първият от тях е кой е по-равен пред Конституцията – държавния чиновник, полицая, воннослужащият или лекаря, професора, учителя? Според Калфин полицаите, чиновниците, войниците и офицерите са по-равни, понеже са освободени от личен принос в пенсионното и в здравното осигуряване. Вторият въпрос е  кой е по-ценен - държавните чиновници, полицаи, войници и офицери или професори, доценти, асистенти, учители, лекари, медицински сестри? В отговора на този въпрос има два аспекта. За обществото всичките са ценни и необходими служители (слуги), но за властта изглежда много по-ценни са чиновниците, полицаите, войниците, прокурорите, офицерите и т.н. и поради това те имат привилегията да не плащат личен дял в пенсионните и здравните осигуровки.
             Нелогичен е и аргументът на Калфин, че някога било решено чиновниците да не си плащат осигуровките и им или намалени  заплатите. Но някога учителите и преподавателите във ВУЗ, лекарите и сестрите въобще не плащаха осигуровки, а всичко бе за сметка на държавата. Но сега заплатите на учителите са в пъти по-малки от тези непрекъснато нарастващи заплати на държавните чиновници. В условията на криза и тези държавни хрантутници (три пъти повече по брой от необходимото) трябва най-после да имат личен принос в собственото си осигуряване.    


26.06.2015 г.

неделя, 14 юни 2015 г.

Нарцисизмът и разминаването със социалистическата идея


Нарцисизмът и разминаването със
социалистическа идея

автор: Анко Иванов
            Много добре известно е, че нарцисизмът е общочовешко заболяване без увреждане на човешката анатомия и физиология. То е болест на духа, на начина на мисленето и на личностната самооценка за мястото в обществото. Нарцисизмът е самовлюбеност в своя образ, в своите постъпки, действия и желание всички останали да те възприемат като нещо повече от другите, по възможност непрекъснато да си център на внимание. На всеки нормален човек не е безразлично как го възприемат останалите хора и всеки нормален човек се старае пред тях да се представи в добра светлина, да получи тяхното одобрение. А когато си политик, това желание да се харесваш на останалите, да те забелязват, да те поддържат се усилва. И това е напълно естествено. В съвременните условия желанието за известност в най-голяма сила се осъществява чрез телевизионното показване и внушение за значимостта на ролята на политика, на неговите действия, неговото мислене и обществена позиция.
     Поради тази особеност на политиката у редица политици има прекомерен стремеж да бъдат показвани на телевизионните екрани, да изразяват своята „уникална“ позиция по всички политически въпроси. За да  бъдат включени в телевизионното излъчване на техния „уникален“ образ и позиция те са готови да изразяват мнения и позиции, които граничат със скандали, които съществено се отличават от общата доминираща политическа линия в обществото или в собствената партия. А всяка телевизия отразява в неявен вид някаква политическа позиция и подкрепя неофициално някаква политическа партия или съюз от партии. Всяка телевизия в условията на неолиберална икономика се стреми да привлече повече зрители с нещо различно, нещо скандално, нещо жълто. 
         Много често нарцисизмът в политиката не е в чиста форма, а е замърсен от прокарването на други цели и стремежи. Когато в общественото поле се пресекат линията на нарцисизма със скритата политическа линия на собственика на телевизията, радиото, вестника, се раждат „герои“ от типа на Георги Кадиев, Михаил Константинов и т.н. В същото това време средствата за масова информация са и най-силните инструменти за формиране на обществено мнение  и обществени нагласи, за формиране на политически предпочитания у мнозина от хората. Този инструмент за масово въздействие в България, подобно на почти всички страни в света умело се използва от задкулисието в политиката за решаване на определени политически цели. И по същество в явленията „Кадиев“, „Константинов“ и т.н. се преплитат трите съставки: нарцисизъм на отделната личност; нагон за печалба на собствениците; политическа стратегия на задкулисието. Типичен е случаят „Кадиев“.
     В последните десетина години Георги Кадиев стана типичен представител на болестта политически нарцисизъм, съчетана с политически кариеризъм и нагон за лично богатство. Той влезе в политиката като един от тръгващите да печелят пари и слава млади бизнесмени. Въведен бе в БСП чрез ракетата носител – Румен Овчаров. Образно казано Овчаров „го натресе“ на Станишев като трън в петата. Най-вероятният личен мотив на Кадиев да навлезе в политиката е неудържимото му лично его за самоизява, самоизтъкване пред другите чрез своето „уникално“ различие и „уникална позиция“, т.е. поради своя личностен нарцисизъм.  
          Кадиев непрекъснато се самоизтъква като декламира, че е правоверен социалист, че е идейно свързан с БСП и че за БСП е готов на всичко. Но по същество у Кадиев няма почти нищо социалистическо в идейно отношение. Има общо само по членство и ползване на политически облаги за своя и на съпругата си бизнес. По своите икономически и политически възгледи, по същество, Георги Кадиев е неолиберал, а не социалист. Социалистическата идея се основава на социалната справедливост и социалната солидарност, които са най-висшите ценности за социалистите. Като зам-министър на финансите той участва заедно с Пламен Орешарски в утвърждаването и доразвиването на неолибералния модел на българска почва, модел който се основава на ограбването на милионите българи за сметка на малкото богаташи, от чиито среди е и самият той.
            Често може да го чуете, как той бил успешен бизнесмен и загрижен за своите работници. В това отношение в предаването с Диана Надейнова той премина всякакви граници.  Цитирам по един от Интернет сайтовете неговото изявление: "Бий този, който печели! А кой ще плаща заплати, пенсии? Нали с моите данъци се плаща това. Една от причините да съм независим - като мнение и позиция е това, че не завися финансово от никого. В този смисъл приветствам това нещо - в политиката да са хора, които са финансово независими". Ето това е истинското икономическо и политическо верую на Кадиев. Да се опитаме да го анализираме по същество.
            Първото невярно твърдение, е че с неговите (на Кадиев) данъци се плащат заплати  и пенсии. Известна азбучна истина е, че данъкът е облагане на новосъздадено и новопридобито богатство. В съвременни условия богатството не може да бъде създадено еднолично, а само чрез обществено производство на материални и духовни блага и обществени услуги. Служителите в неговата и на жена му фирми създават новото богатство, добавената (принадената) стойност. Той и съпругата му само създават условията като използват своите политически, икономически и приятелски (т.е задкулисни) връзки и контакти. Продуктът от производството се създава от работниците. Проблемът е не толкова в създаването, а в разпределението според приноса на всеки в това производство. А разпределението явно е несправедливо, когато лъвската част от новосъздаденото богатство се присвоява от собственика, доминиращата част от времето на когото не е в помощ на това производство, а в изявления по телевизии, радиостанции, вестници, участие в  партийни и политически мероприятия. Цинизъм е да се твърди, че той плаща заплата от лични средства. Заплатата на всеки негов служител е част от резултата от неговата лична производствена трудова дейност. Ако собственик е друг, работникът пак ще си получава заплатата. От Кадиев зависи само размерът на заплатата. Но той (размерът на заплатата) винаги е по-нисък от реалния принос на работника в създаването на новия продукт.  
            Не по-малко цинично е твърдението, че с неговите данъци се плащат пенсиите. Само че той забравя, че с данъците на сегашните пенсионери е заплащано неговото образование, неговото лечение, неговото формиране като специалист с висше образование и т.н. А това е проява на социална солидарност между поколенията. Изниква естественият въпрос: „Дали Кадиев до 18 г. възраст сам си е заработвал и плащал разходи по израстване, хранене, образование и т.н.?“ Той помпозно и нереалистично твърди, че за неговото образование „сигурно са инвестирани 1 млн. долара?“. Кой ги е платили тези 1 млн. долара? Всеки нормален човек знае, че родителите, обществото и държавата се грижат за израстването и образованието на младото поколение. Всяко поколение се грижи за предходните поколения и полага грижи за израстването на следващите поколения. Неговото твърдение е част от неговата безкрайно егоистична личностна философия, която се родее с неолибералния егоцентризъм и няма нищо общо със социалистическата ценност за социална солидарност.
         Явно Кадиев, дори и да приемем, че получаваната печалба от неговата фирма е пропорционална на неговия личен принос, не плаща пенсиите на възрастните хора. Явно паметта му е късичка. В България, с негово лично участие като политически деец на БСП и като държавен служител, се утвърди порочната данъчна система 75% от данъците да се формират от облагането на потреблението, т.е. пенсионерите получават реално, поради високото равнище на ДДС, с 20% по-ниски пенсии. Така, че пенсионерите са обложени с по високо данъчно равнище от това на Кадиевата фирма и фирмата на жена му (10%) е неоспорим факт. Това е така, понеже цялата пенсия на бедния пенсионер се изразходва за потребление, а на Кадиев вероятно му стигат 3000 за лично потребление от депутатската заплата. Останалите му 20 000 се облагат с тези 10%.
            Второто невярно твърдение е, че Кадиев е финансово независим от никого. В съвременното общество всеки е свързан пряко или най-често косвено с всички. Опосредстваното въздействие е най-често чрез законите и особено тези за икономиката, финансите, данъците и енергетиката. Но финансовата зависимост се проявява и чрез качеството на работата на неговите служители. Ако те работят калпаво, ако те не изработват поръчките навреме, бизнесът се проваля и няма очакваните доходи. Мнозина са уверени в предположението си, че ако Кадиев не без зам. министър на финансите и не бе народен представител бизнесът му и този на жена му нямаше да се развиват толкова успешно. Една от причините за успеха на бизнеса на семейство Кадиеви е в голямата публичност на неговото име. Забележете. Към подобна публичност се стремят много бизнесмени. В съвременните български условия редица бизнесмени се втурнаха в политиката и футбола с цел по-голяма публичност и като следствие получаване на допълнителен обществен стимул за развитие на личния бизнес. 
            Третото невярно твърдение на Кадиев е, че в политиката трябва да са хора финансово независими. Ако това  твърдение на Кадиев бе вярно, той самият би се отказал от заплатата в Народното събрание и ще си живее нормално без тези 3000 лева. Самото влизане в състава на Народното събрание вече те прави финансово зависим. Защо две трети от народните представители не искат нови избори, независимо че не могат да управляват? Защото при нови избори ще изпуснат не само тлъстичката за българските условия заплата, но ще изгубят и необходимите контакти за личния им бизнес. Вторият аспект е решително по-важен. А той е, че с това твърдение Кадиев подсказва, че в политиката трябва да са само богатите, че по следосвобожденския израз „голтаците“ нямат място в политиката. Тя е запазено място за „чорбаджийте“ (по сегашному - безнесмените). Това, за което ратува по същество Кадиев е огромната част от българския народ да бъде елиминирана от активна позиция в политиката и неговата роля да се сведе само до послушно гласуване на изборите в зависимост от това кой богаташ ще даде повече пари неговият човек да влезе в Народното събрание. Съвсем не е случайно, че в страните с господстващ неолиберален модел на политиката и икономиката почти няма във висшите органи на властта хора от работниците, селяните и т.н., а са предимно богаташи или техни наети адвокати и служители. Това твърдение на Кадиев по своята същност е чисто неолиберално. Социалистическата ценност е, че всеки трябва да може да бъде избиран и да участва във всички органи на властта, независимо от неговото богатство.
            В цялата история с внесения законопроект за официалния български език няма нищо случайно. Всеки разумен човек ще може да направи връзката между поредицата от политически действия: 1/. Отказ на Ангелов от БСП и твърдението, че цели организации напускат партията и няколкодневна целева антисоциалистическа  кампания в почти всички средства за масова информация и за масова дезинформация и особено от ефирните телевизии; 2/. Внасяне от Г. Кадиев на законопроект за признаване на други езици освен официалния български език за участие в изборните кампании и почти двуседмична антисоциалистическа журналистически целево подклаждана истерия ще  бъде ли изключен от парламентарната група Кадиев; 3/. Поредните безсмислени изявления на Ангел Найденов, че БСП е трябвало да влезе в Правителството под ръководството на Борисов, и в неявния подтекст, той отново да е министър на отбраната. 4/. Изцепката на генерал Бригадир Аспарухов (поддръжник на известен служител на мафиотско-олигархическата групировка СИК) за някакъв предлаган подкуп на Миков да се откаже от състезанието за лидер на БСП, но без да каже името на предлагащия подкупа и по този начин да подложи БСП и Миков на огромен медиен натиск с нелицеприятния въпрос „Кой?“; 5/. Непремереното изявление на Стойнев, че било имало подобен разговор в квартет от ръководството (Станишев, Миков, Стойнев, Стоилов) и по същество злепоставяне на Станишев, на Миков и на Стоилов и без Стойнев да се каже кой е предлагал мнимия подкуп. Всеки може да предлага всичко, но подкуп няма, а медийна антисоциалистическа врява до небесата има; 6/. Възобновяването на делото срещу Сергей Станишев за „изгубени“ поверителни документи, които „съвсем случайно“ се оказват в ръцете на отговорен служител на ДАНС, който пък е близък приятел на действащия Министър-председател; 7/. Телевизионните изяви на Румен Овчаров и Татяна Дончева срещу Станишев в различни дни през последните седмици, 
           Обрисуваната хронология на събитията става в период, предшестващ избора на Станишев за лидер на ПЕС за следващия тригодишен период. Тези събития трябваше да подскажат на европейските социалисти, че Станишев е в сърцевината на неприятните неща, които се случват в БСП. Няма случайни съвпадения в тази хронология от медийни събития. Но имаше и друга цел – отклоняване на вниманието от засилването на военното присъствие на САЩ и НАТО в България, от загубата на национален суверенитет. На грамотните хора им е ясно кой дирижираше събитията задкулисно. Вероятно голяма част от лицата от БСП, редовно появяващи се на телевизонните екрани, са участници в този дирижиран политически спектакъл поради политическа наивност и неграмотност. Но друга част от тях целево са използвани от политическото задкулисие и напълно съзнателно са участници в този процес. Това задкулисие не успя да реализира политическата постановка „с един куршум - два заека“. Станишев бе преизбран с огромно мнозинство, а взривът в Анево разкри нарастването на военно-политическата зависимост на България от САЩ и НАТО.
            Остава въпросът дали нарцисизмът на Кадиев бе умело използван от кукловодите и той поради това стана жертва на чужди интереси или съзнателно участваше в тази поредна кампания срещу някакви обещания за бъдещи политически реализации или/и икономически и бизнес интереси. Всеки може сам да си направи изводите. За мен най-важният извод е, че в идеен план Кадиев няма нищо общо със социалистическата идея за социална справедливост и социална солидарност, че той по идейни виждания  е неолиберал. А дали е част от петата колона на неолибералите в БСП предстои да се разбере. Първият неолиберал (Страхил Ангелов) напусна БСП. Напуснаха БСП и социал-либералите Първанов, Петков, Калфин и Дончева. Останаха в ръководните органи на БСП неолибералите Румен Овчаров и Драгомир Стойнев, социал-либералът Кирил Добрев, русофобите социал-либерали Ангел Найденов и Кристиян Вигенин.
            Кадиев не успя да разбере, че членството в политическа партия, и по-важното - дейността в нея, не е позиция на дейност от типа на вълк-единак, а трябва да е в съответствие с партийната идея и стратегия за постигане на социалната справедливост и социалната солидарност. Социалистическата идея по своята същност е колективистична. Тя е противоположна на неолибералната идея, която по своята пък същност е егоистична. Да си член на социалистическата партия означава със своите съпартийци да обсъждаш важните проблеми на развитието, а не да ги уведомяваш от екрана на поредната телевизия за промяната на твоите идеи. В БСП има множество идеи. В нея има свобода на мнението. За тази партия обаче е важно не само свободата на мненията и предложенията,  но не по-маловажно е единството на действията. Най-чуждото нещо на Кадиев е единството на действията. То е несъвместимо с неговия нарцисизъм и кариеризъм. Без действието като вълк-единак публиката няма да види неговата „значимост“. В заключение, мястото на Кадиев не е в БСП. Ако той сам това не го разбере, трябва своевременно да му се помогне най-после да го разбере.

14.06.2015 г.

 

неделя, 7 юни 2015 г.

Антидемократът Местан

Антидемократът Местан

Автор: Анко Иванов

            На 4 юни 2015 г. в Народното събрание Лютви Местан по повод обсъждане на предложените промени в закона за референдумите в страната изрече поредица от политически цинизми, които в крайна сметка го характеризират като антидемократ. Думата „цинизъм“ много често се употребява, но в политиката тя има съвсем друго значение. Тя е антоним на демагогия.
            Известно е, че цинизмът е нихилистично отношение към общоприети ценности и достижения на човешката култура, към официалните правила на господстващата идеология чрез формата на издевателско надсмиване над другите хора. Във всяка човешка сфера на дейност има специфична форма на цинизма. В сферата на политиката и политическата дейност има ясно изразено поле проявата на политически цинизъм. Това е нихилистично отношение към общоприетите политически ценности и достижения на държавното развитие, към официалните постулати на демокрацията, проявявано под формата на нихилистично отношение, надсмиване над суверена на политическата воля за управление на държавата – народа. Най-същественото в политическия цинизъм е провъзгласяването и мнимо поддържане на основополагащите принципи на демокрацията и практически действия в друга и дори в обратна посока. Политическият цинизъм има две форми: действие за постигане на недемократични цели, прикрити зад манипулативни, демагогски изявления и откровения постфактум за това какви сме ги свършили.
            Основен принцип на демократизма е народовластието – цялата власт принадлежи на народа и тя се осъществява в съответствие с неговата суверенна воля и интереси. При демократично управление властта в държавата произтича от народа, осъществява се чрез народа и неговите представители и е в съответствие с неговите интереси. Следователно народните  представители и политическите лидери следва да се съобразяват със суверена на властта – народа, техните решения да се в съответствие с интересите и политическите въжделения на народа. Най-демократичното е самият народ да се произнася, а не неговите избрани представители. Допитването (референдумът) до народа е най-пряката форма за изразявана от народа на неговите интереси и мнения. Най-значимите въпроси от развитието на държавата следва да се решават пряко от народа. Второстепенните въпроси следва да се решават от избраните представители на народа.
            Преходът от социализъм към капитализъм в България бе осъществяван под лозунгите за повече демокрация, за премахване на тоталитарните прояви на властване. И ако тези, които осъществяваха прехода бяха истински демократи, щяха поне веднъж на две-три години да се допитат до народа за главните проблеми на развитието на България. И щяха да проведат поредица от смислени  и значими референдуми.

Кои най-важни проблеми, въпроси и държавни действия за допитване до народа бяха пропуснати от преходниците (управляващия елит на нацията през безкрайни „преход“)?
            Първо. Унищожаването и разграбването на държавната собственост, създадена, построена и използвана от народа като извор за прехрана. Под давление на чужди на българския народ институции като МВФ и Световната банка бяха унищожени българското селско стопанство, българската промишленост, българският морски флот и т.н.. От около 3000 предприятия (фабрики и заводи), сега функционират не повече от 300. Огромната част са ограбени и разрушени, а други изцяло изнасят печалбата в чужди страни. И никой не поиска народа да се произнесе по такъв важен въпрос – в кои ръце да бъде общонародната, държавната  и общинската собственост. Главната политическа вина за това носят лъжедемократите: Желю Желев, Петър Стоянов, Георги Първанов, Иван Костов, Симеон Сакскобурготски. Те трябваше, ако са истински демократи, да организират и проведат референдум по този въпрос сред народа. Унищожаването на българската промишленост и селско стопанство изгони от страната близо два милиона българи, които станаха слуги на чужди господари, предимно безправни миячи, гледачи, берачи, мазачи и т.н. в чужди страни.
            Второ. Може би най-същественият въпрос е проблемът за националния суверенитет. Отказът от национален суверенитет не е право на политиците, а на народа. България се отказа от национален суверенитет и предостави на чиновниците от Брюксел значими по размер права да управляват индиректно България. Повечето европейски държави преди да се присъединят към Европейския съюз проведоха национални референдуми. В Норвегия и Дания те бяха по два. Дори Норвегия бе официално приета, но норвежците като народ решиха да си запазят националния суверенитет. Датчаните се огънаха и при втория референдум взеха решение за влизане в ЕС. В България нито един от водещите политици дори не спомена, че би трябвало да бъде питан българския народ дали да се откаже от самостоятелното управление на своята държава. Отговорност за това безхаберие носят всички политици, но предимно тези от водещите партии – Петър Стоянов, Иван Костов, Георги Първанов, Миглена Кунева, Сергей Станишев, Ахмед Доган, Симеон Сакскобурготски и много други. Нещо повече в преговорите за челнство в ЕС Кунева дори не се вслушваше в мненията не само на хората, но и на Народното събрание и Правителството.
            Трето. Много съществен въпрос е членуването на България в НАТО. Това членство за сега носи само негативи на страната. Нещо повече, в изострянето на обстановката в Украйна, България, без волята на българския народ, бе въвлечена в подготовка за война срещу своите освободители, въвлечена в дрънкането на оръжие по българското Черноморие и в Черно море. Нещо повече, в България бяха създадени чужди военни бази. С това по същество започна американската окупация на България пряко чрез – американски войски на територията на страната и косвено – чрез американски частни военизирани организации, трениращи се в с. Анево и вероятно в Челопечене. Главният радетел за това да бъде пренебрегнат българският народ в решението за членството в НАТО и създаването на американски военни база в България е Георги Първанов. Този лъжедемократ непрекъснато се гордее с това, че по време на неговото президентстване България, против волята на българския народ, е станала член на ЕС, на НАТО и в България има чужди военни бази.
            Четвърто. Изключително важен проблем за българския народ е облагането с данъци. Никой от политиците в България не попита българския народ по коя данъчна система да се облагат доходите. В страната бе наложена и отстоявана противонародната неолиберална система в нейния най-отрицателен и античовешки вид – мизерно ниско равнище на плосък корпоративен данък, плосък данък на личните доходи, облагодетелстващ само богатите, изключително висока данъчна тежест на данъците върху потреблението (около 75% от общата данъчна тежест). Тази данъчна система позволява ежегодно от България да бъде изнасян огромен размер на национален доход – над 6 млрд лева и обричан на мизерно съществуване на жизненоважните социални системи като пенсионното дело, здравеопазването, образованието, науката и културата. Не става дума чрез референдум да се определя равнището на конкретните данъци, акцизи, мита и т.н., а за това къде да бъде данъчната тежест – върху корпоративните данъци или върху данъците върху потреблението, дали да има плосък или подоходен данък.
           Пето. Изключително важен въпрос за българския народ е използването на националното териториално богатство. Става дума за безогледното отдаване под концесия на чужди фирми добива на природни суровини и безогледния износ на тези суровини в други страни за благото на други държави и частни капитали. И по този въпрос никой от политиците не попитат българския народ, а той уж бил суверенът на властта. Иван Костов безогледно прецака България с договорите за концесията за златото в Челопеч, с даване възможност на американските ТЕЦ – ове на безценица да използват български въглища и да произвеждат безкрайно скъпа, задължително изкупувана на космически цени, електрическа енергия. Така стои въпросът и с концесиите за перспективните участъци за търсене на нефт и природен газ и т.н.
            От трибуната на Народното събрание Лютви Местан твърди, че "С принципа "народът казва, а ние се съобразяваме" са се реализирали недотам демократични идеи и напъни. Не бива да се преиграва с референдумите, защото много често резултатът от тях следва конюнктурата на доминиращите настроения в обществото. Не винаги тези настроения на деня и емоцията на деня са в съответствие със стратегическите цели на българската държава и националния интерес". Това е явна политическа демагогия и политически цинизъм. Цинизъм и демагогия са с различни корени на думите, но в политически смисъл имат пряка връзка. При демагогията има манипулиране на масите хора чрез обещания, политически призиви и лозунги за постигане на неща, които реално не могат да се случат. Още в първото изречение личи демагогията. В България през последните 25 години няма реализирана нито една идея, казана от народа, която да може да бъде оценена като „недотам демократична“ идея. От къде идва изводът на Местан, че резултатът от референдумите „следва конюнктурата на доминиращите настроения в обществото“, когато не са проведени референдуми и по важното – от тях не са произлезли никакви решения и практически действия. Нещо повече Местан и  неговата протурска националистическа партия (в съюз с ГЕРБ) събориха решението за изграждането на АЕЦ „Белене“, в интерес на чужди на България държави. По същество политическият цинизъм на Местан най-силно личи в нихилистичното отношение към българския народ. Видите ли българският народ не може да си определи стратегическите цели, той се води по елементарни настроения определени като „настроения на деня и емоцията на деня“! Но видите ли стратегически мислещият, оперираният от настроенията и емоциите, Местан ще се произнася по важните въпроси, а народът да си кротува. Много е вероятно тази позиция на Местан да е породена от обстоятелството, че етническият турчин да не може или не иска добре да разбере демократично настроеният етнически българин.
         Тезата за простият народ и умните управници, разбиращи и отстояващи „стратегическите цели“ отдавна се провали. Тезата на Местан, че народът не е достатъчно умен и просветен и може да вземе „недотам демократични“ решения се родее с тезата на Б.Б. че нашият народ  е „лош матриал“. Освен финансово-паричните интереси и тази теза обединява ГЕРБ и ДПС, свързва Борисов и Местан и формира негласната коалиция „БОСТАН“. Политическият цинизъм на Местан и подобните му български политици може да бъде определен и чрез синонимите на цинизма като политическо нахалство и безсрамие да бъде поучаван българския народ, че не може да взема решения по важни въпроси, а те трябва да са в субектното право на Местан и подобните нему лъжедемократи.


7.06.2015 г.   

сряда, 3 юни 2015 г.

Демокрацията - продукт на вътрешни процеси и външни влияния

Демокрацията –
продукт на вътрешни процеси
и външни влияния


автор: Анко Иванов
                На всички грамотни хора е известно, че демокрацията е форма на държавно устройство, основаващо се на принципите на: 1/. Правов ред - върховенството на Конституцията и законите, разделение на властите; 2/. Народовластие (власт на народа, на мнозинството от народа; изборност и сменяемост на ръководните лица в държавата); 3/. Политически плурализъм и свобода на организирането; 4/. Свобода и равенство на гражданите, защита на правата на личността; 5/. Свобода на словото и печата. По мое мнение e несъстоятелно твърдението, че „демокрацията е процедура“. Никога формата на функциониране на нещо не може да се откъсне от съдържанието. Правилата са юридическа категория, която в случая се откъсва от съдържанието. Истината е, че всяко съдържание се реализира в определена форма и обратното – всяка форма е съдържателна.
Може да се спори дали точно това са принципите на демокрацията, дали са правилно формулирани т.н. Важното е как функционира обществото, какъв е резултатът от протичащите демократични процеси в обществото. Важно е, разбира се, и по какъв начин се установява демокрацията в управлението на обществото. Исторически са формирани различни начини на осъществяване на демокрацията на различните етапи на развитие и в конкретните общества. В зависимост от формирането на демократичното устройство се различават множество видове демокрация: пряка и представителна; политическа, социална и икономическа; буржоазна и социалистическа и т.н.
Особено социално и политическо явление в съвременния свят е наличието на псевдодемокрация. Това е начина на представяне на обществото на управлението като демократично, а по същество зад демократичната фасада се крие автократично управление на група лица или дори на едно лице. В историята има огромно множество такива примери. Например, Хитлер идва на власт в Германия чрез свободни избори, т.е. чрез напълно демократична процедура, но след това осъществява автократично терористично управление. В Египет Ал Сиси идва на власт чрез военна сила, но след това е свободно избран за президент и отстоява в по-голяма степен демократичните ценности от управлявалия преди него ислямски фундаменталист Мурси.
При демокрацията уж управлява народа и се управлява в името на народа. В редица страни, и най-типично в САЩ, изборът на властващата партия и на Президента става не чрез свободното волеизлияние на гласоподавателите, а чрез количеството на парите, набрани от партиите за социално-психично въздействие чрез средствата за масово осведомяване и предимно чрез телевизиите. В същност това е демокрацията на парите, на богатството и на богатите. Количеството на парите и разполагането с тях в решаваща степен определя управлението на страната, а не свободната воля на хората. Купуването на гласовете не е пряко, а е опосредствано от телевизионните компании и чрез телевизионните внушения. В т.нар. свободни западни общества, а и в редица източни – определящо е кой има парите и влиянието в средствата за масово осведомяване и предимно на телевизиите, радиостанциите, вестниците и интернет-сайтовете.
Установяването на демократичните системи става чрез революционни промени в обществото, чрез еволюционни изменения и чрез външен натиск и военна намеса. Няма абсолютна демокрация, абсолютно равенство и абсолютна свобода. Всички те са в рамките на конкретните исторически, икономически и социални условия в отделната страна. Всяка страна има своята специфика, исторически път на развитие, икономическо и социално равнище, жизнено равнище на населението, народностна психология, етническо и религиозно разнообразие и т.н.. Във всяка страна протичат политически процеси, които в голяма степен предопределят равнището на демократичност на обществото. Най-демократичното е всяка страна сама да определя своята форма и равнище на демокрация, своя специфично национален модел на демократично устройство и функциониране на обществото, а не външни, чужди на нея сили да и налагат определена „демократична матрица“. Демокрацията е на такова равнище, на каквото равнище е и политическата организация, мислене и действие на огромната маса от хора, равнището на тяхната ценностна система. Каквато и конституция и закони да са изработени и приети, ако няма нагласата у хората и у институциите да се спазват тези правила, заложени в правовия ред, няма да има необходимото равнище на демокрация. И тогава „процедурата“ като синоним на демокрация, използван от някои български мислители, увисва във въздуха.
Процесът на глобализация на света има своите положителни, но и своите негативни страни, пряко отразяващи се и на установяването, поддържането и развитието на демокрацията. Финансовата глобализация, икономическата глобализацията, развитието на международната търговия на основата на общи принципи и правила и свободно движение на капиталите, стоките и работната ръка, зависи и от политическото устройство на света. Глобализацията породи идеята за световна сила, която да ръководи еднополярен свят (политическата идея на мондиализма). И тази единствена световна сила се идентифицира като една мощна държава с особен върховен статут в световните дела, мощна в икономическо, финансово и военно отношение. И тази свръхмощна държава (еднолична световна сила) започна да налага на останалите страни политическите ценности и моделите на демокрация.  Ако ги налагаше само като пример за подражание, няма нищо лошо. Лошото е, когато се налага собственият модел на демокрация като задължителен за всички останали страни в света чрез външно пряко или косвено въздействие.  
Принуждаването на страните да прилагат т.нар. „англо-саксонски“ модел на демокрация, на т.нар. „евроатлантически ценности“ се извършва чрез различни подходи и методи.
Първият подход е политическият натиск и шантаж. Той се осъществява от редица страни, но предимно от САЩ. Използват се формално демократични дипломатически методи на разговори на определено равнище. В повечето случаи тези разговори приличат на невидим диктат на „здравата ръка“ на „световния властелин“. Нека да си спомним как радетелят за строителството на АЕЦ „Белене“ Бойко Борисов след посещението на американския държавен секретар г-жа Клинтън на другия ден възприе точно обратната концепция и виждане за необходимостта от строителството на атомната централа. И това  при положение, че огромната маса от българите са за изграждането на АЕЦ „Белене“. Дали този подход е демократичен? Дали изразява волята и желанията на българския народ? Или да си спомним гипсираната физиономия на неолиберала Министър-председател  Орешарски на пресконференцията след срещата с американските сенатори и внезапния отказ от Южен поток, независимо от доминиращата подкрепа за този проект от българския народ, независимо от демонстрираното начало на строителството  на газопровода и демонстративната заварка на тръби.
Вторият подход е икономическият натиск, ембарго. Тук се включват и игра с борсовите цени на валутите, на основни износни и вносни стоки за отделни страни. Чрез икономически мерки се цели предизвикване на стопанска криза и смяна на управлението по недемократичен път, без да има съответното свободно волеизлияние на народа на определена страна.  Известни са ембарговите действия срещу Куба, срещу Иран, срещу Русия и много други страни. В повечето случаи тези действия целят промяна на политическото устройство на държавата. Като мощен инструмент се използва и дейността на Транснационалните компании. Някои от тези действия по същество се провалят, но влияят на свободното волеизлияние на хората от отделна страна.
Третият подход е целевото финансирането на неправителствените организации от различни страни с цел събаряне на законно избраната власт и прокарване на политиката на чуждестранна власт. Този метод бе прикрит под маската на  провеждането на т.нар. „нежни революции“, „арабски пролети“ и други. Тези организации се използват за създаване на видимост за масови протести, но по същество са организирани и платени не чак дотам масови протести.
В САЩ възниква, и се развива и утвърждава като държавна политика използването на нова технология за смяна на властта в „неудобните“ страни. Това е прилагането на масово-политическите протестни стратегии и технологии. За тяхно начало се приема защита на докторската дисертация „Ненасилствените методи на сваляне на режимите“ на Джин Шарп (Gene Sharp) в Оксфордския университет през 1964 г. По същество той разработва методика за „ненасилствената борба“ за сваляне на държавната власт. На основата на обобщение на историческия опит от борбата против правителствата, Джин Шарп разработва политическа технология на политическата борба срещу държавната власт и политическите партии, които са на власт и които не са удобни на техните вътрешни и външни опоненти. Неговите идеи получават обществена гласност чрез двете му книги:    «От диктатура към демокрация» («From Dictatorship to Democracy») и «198 метода на ненасилствените действия» («198 Methods of Nonviolent Action»). Те са преведени на над 40 езика и са разпространени в цял свят. Някои от предписваните от Шарп методи не са ненасилствени, а направо сочат към насилия. Такъв е случаят с метод 148 – «метеж». Повечето от предлаганите от Шарп методи някои изследователи разглеждат като политически и икономически саботаж.
Тези технологии се прилагат по сходни методи и политически лозунги. Например, при свалянето на социалистическото правителство на Жан Виденов един от основните лозунги, издиган от купените срещу германски марки протестиращи бе «Който не скача е червен». Този лозунг се появи и в Украйна при свалянето на Янукович, само че чрез плащане с друга валута и с друго звучене : «Кто не скачет тот москаль». Публична тайна е, че тези инспирирани масови прояви се финансират предимно от американски организации като «Отворено общество», «Америка за България» и т.н. В различните страни те  имат различни наименования. Подобна роля на налагане на неолиберален тип демокрация и прокарване на американското влияние се използват и от различни «институти», фондации, движения и т.н.
Четвъртият подход е екстериториалнато прилагане на правосъдието. Това означава една държава да съди граждани на други държави, извършили действително или мнимо нарушение на собствена територия  или на територията на трета независима държава. Това напълно срива основният принцип на демокрацията за законов ред, за върховенство на конституцията и законите на сувернната държава. В този случай не може и да става дума за демокрация, а за унижение на националния северинитет на държавите. Такъв е случаят с една българка, която бе обвинена от щатски власти за нарушение по Интерент и с искане към българските власти да я екстрадират в САЩ. Такъв е и случаят с набедените за нарушители членове на ФИФА и съгласието на швейцарските власти да ги екстрадират в САЩ, макар, че обвиняемите не са гражадани на САЩ, не са граждани и на Швейцария, но са набедени за нарушения на швейцарска територия. Най-драстичният пример е обаче тайното трансатлантическо спорозумение между САЩ и Европейския съюз, което предстои да се подпише с 26 секретни клаузи от общо 29 възможни и то без никоя държава да подложи на референдум в своята страна това споразумение, водещо до отказ от нацианлен и общностен суверинитет. 
   Петият подход е военното налагане и поддържане на демокрацията по англо-саксонския неолиберален модел. Това е най-старият метод на „налагане на демокрация“. Той има две разновидности. Първата е военна заплаха и дрънкане на оръжие, а втората – пряко военно участие за насилствена смяна на модела на управление на страната. Това най-често се маскира под лозунга за борба с тероризма, с тоталитаризма и или някакъв друг „изъм“, т.е. с всичко онова, което не е англо-американски тип „демокрация“. Военното влияние върху процесите на налагане и поддържане на неолибералния тип демокрация вече се признава и от американски анализатори. Наскоро Макъл О'Хенлън (научен сътрудник в институт Брукингс) в прав текст в своя публикация, предлагайки на Обама да сключи сделка с Путин, написа дословно: „Безусловно, Русия не трябва за възразява против разширението на организацията (НАТО – б.м.), която няма враждебни намерения, няма значителни групировки войски близко до руските граници, и която основно внимание отделя на укрепването на демокрацията и мирните норми (к.м.) вътре в Европа.“ Откога укрепването и поддържането на демокрацията е предмет на дейност на военна организация? Много типични са случите на войните на САЩ и на НАТО за сваляне на политическите режими в Либия и Ирак. Например в Либия, в условията на културна и образователна изостаналост, в условията на междуплеменни напрежения, на религиозни конфликти Муамар Кадафи постигаше някакво равнище на национално съгласие и социален просперитет. Убийството на Кадафи и налагането с военна сила на неолибералния тип демокрация се провали напълно. Сега в Либия е една безкрайна междуплеменна и религиозна война, която произвежда огромна вълна от емигранти към Европа.

Разрушаването на политическата система на Ирак под маската на „борба с диктатора Саддам Хюсеин“ и обезвреждане на несъществуващите „оръжия за масово унищожение“ доведе не до демократизация на обществото, а до троеборство в страната между сунити, шиити и кюрди, въоръжения дуел между американофили и американофоби и т.н.. Разпусната иракска армия, вместо да гласува с бюлетини по неолиберален тип демокрация, стана гръбнакът на крайно агресивната и религиозно-фанатична организация ИДИЛ. 

    Външното и вътрешно насилствено налагането на някакъв демократичен модел на управление и функциониране на обществото е контра продуктивно и води до въоръжени сблъсъци и военни действия, чиито последствия не могат да се преодолеят за десетилетия. Абсолютна и „чиста“ демокрация няма и не може да има. Най-доброто е всеки народ сам да си избира модела на демокрация и сам да си избира управниците, без нежни революции и т.н.


3.06.2015 г.