Мръсният софийски въздух - продукт и на грешни решения

Януарските дни, особено през втората половина на месеца, когато над страната се настани огромен антициклон и въздухът се движеше предимно от високо към ниско, в София се почувства и измериха високи стойности на замърсяване на въздуха. И това е съвсем естествено.

Голямото замърсяване на въздуха, особено с фини прахови частици е опасно за здравето на хората. Дължи се на две групи фактори. Определящият е природният фактор. София е в котловина, в поле, заградено от всички страни с планини и поради това с намалена естествената вентилация на въздуха, повечето дни през годината и много  часове времето е тихо, безветрено. Този фактор не може да бъде преодолян. В различните години той има различни измерения. Поради това са  нереални статистиките, с които борави Столична община за промените в замърсяването на въздуха по години. То в много голяма степен зависи от броя дни с инверсия на температурите и броя дни с дните с антициклонален тип време. Просто управниците на София трябва да се приспособяват към природния фактор и да не си приписват успехи поради неговите флуктуации. Те трябва така да населяват града, да развиват стопанските и другите дейности, че да не се влошава замърсяването на въздуха. Няма как София да се премести на друго, по-проветриво място, например на билото на Витоша. Втората група фактори за замърсяването на въздуха в София са човешките дейности. Повечето, дори почти всички човешки дейности и действия могат да доведат до замърсяване на въздуха. Някои от тези дейности са съпътстващи хората и без тях не може да има населено място, камо ли двумилионен град. Следователно алтернативата е не премахване на човешките дейности, а минимизиране на вредата от тях.   

През последните 100 години, т.е. след разрастването на града и превръщането му в главен промишлен, търговски и транспортен център на страната стои проблемът със замърсяването на въздуха. Първоначално приоритетно място в тази посока има битовото замърсяване, предимно чрез използването на твърди, а по-късно и течни горива за отопление през зимата и за целогодишни домакински нужди (готвене, топлене на вода за битови потребности, приготвяне на зимнина и др.). Още през първата половина на XX век, предимно през зимата, софиянци от височините на Витоша не виждат града си от сивокафявата пелена, покрила Софийското поле. В периода до 1970 битовото замърсяване е главен причинител на мръсния въздух. Това е периода с най-гъстите и черни мъгли през зимата в София. През периода 1960 до 1990 г. става много голям делът на замърсяването от транспорта и от промишлеността. Но в този период значително спада битовото замърсяване поради бързото и силно развитие на топлофикацията. Към 1990 г. и следващите десетина години автомобилният транспорт е вече главен замърсител на въздуха, следван от промишлеността и битовото отопление. Това ясно проличава от измерванията и от спътниковите снимки на „Аполо“ за София. Тогава, а и сега най-замърсеното място е бул. „Цариградско шосе“, където е най-интензивното автомобилно трасе в София. По политически причини СДС и другите зомбирани български политици обвиниха МК „Кремиковци“ като главен замърсител и като вторичен замърсител другата индустрия. След колапса на промишлеността като резултат от костовата мутроолигархическа приватизация и станишевото затваряне на Кремиковци не последва значимо намаляване на замърсителите на въздуха. Нещо повече, дори преминаването на топлоцентралите от горене на евтините лигнитни въглища към скъпия природен газ и спирането на оловните бензини, замърсяването не само не намаля, а започна прогресивно да се увеличава.

Това, което столичните ръководства не искат да видят или да признаят са действителните причини за засилване на човешкия фактор в замърсяването. Първият премълчаван фактор е пренаселването на София, значимото увеличаване на гъстотата на застрояване и населване на старите градски части. В града в почти същите му териториални граници, вътре в кръга на околовръстното шосе, живеят и работят почти два пъти повече хора в сравнение с 1990 г. Прибързаното рязко отменяне (Ж. Желев и др.) на софийското жителство формира значим приток на население към София. Редица хора от страната дойдоха в София с цел правене на бизнес, понеже София има най-добрата инженерна инфраструктура за тази дейност. Нещо повече, в годините на преход от социализъм към див капитализъм рязко се увеличи административно-управленския апарат (над 100 различни видове комисии, комитети и др. национални ведомства) и София се напълни с десетки хиляди нови чиновници, дошли от страната. Всички тези хора трябва да бъдат обслужвани с разнообразни дейности, включително транспорт, отопление, жилища, офиси и т.н., които са и замърсяващи. Прекалено гъстото застрояване формира в центъра на София ядро на понижена през зимата и повишена през лятото температура и това допълнително влошава климатичната инверсионна обстановка, особено при ясни (безоблачни) зимни нощи. Отговорност за пренаселването и презастрояването, особено на централните градски части носят политиците управляващите София през този период СДС и ГЕРБ.

 Вторият премълчаван фактор е значимото увеличаване на бедността на голяма част от жителите на София, особено на непрекъснато заселващите се в София роми, огромната част от възрастни хора с ниски пенсии, безработните семейства. Част от тези много бедни хора преминаха през зимата към отопление с каквото им попадне (автомобилни губи, парцали, отработени масла, лигнитни въглища, мокри дърва и клони и т.н.) или чрез тракане на зъби. Голяма част от бедните софиянци, поради недалновидната политика на спекулативни повишавания на цените на парното отопление и топлата вода, си изключиха екологично чистото отопление. Нещо повече, софийските кметски ръководства направиха всичко възможно в София да няма газификация, която щеше решително да намали замърсяването на въздуха и в редица квартали вместо с дърва и въглища, хората да се отопляват и обслужват с природен газ. Бедните хора от София не могат да си позволят да си купуват нови коли, които да са с по-малък разход на гориво и с работещи катализатори. Поради това се разви спекулативна търговия с автомобили втора употреба и голяма част от бракувания западноевропейски автомобилен парк се пренесе в България, включително и в София. Вместо да се увеличават доходите на хората и тяхната покупателна способност софийските управници непрекъснато търсят начин как да улеснят богатите и да затруднят бедните собственици на автомобили. Призивът на неотговарящите на екологичните изисквания автомобили да се спират от движение удря бедните, а не богатите мутри  и техните мутреси. И забележете, никой не предлага увеличаване на данъка за луксозните коли и особено за мощните джипове. Значи, ще спрем старата шкодичка на бедния софиянец, разходваща средно 6-7 литра на 100 км, но ще оставим новите джипове на мутрите с разход над 20 литра на 100 км, т.е. допускаме три-четири пъти по-високо равнище на замърсяване, но то да е от нови и скъпи коли. Тежко му на бедняка, той винаги е прекаран отвсякъде. 

Третият премълчаван и много значим фактор за замърсяването на София е строителството. И то не толкова на метрото, колкото на бизнес-сгради, жилища и съоръжения. Огромните изкопни работи, безкрайни ремонти и преустройства на сгради, разрушаване на стари сгради, топлофикационни трасета, ремонти на улични съоръжения и т.н. са огромен източник на прах, който при низходящо движение на въздуха се стеле над земната повърхност и който заедно със саждите и отработените газове на автомобилите е ядро на кондензация на влага от въздуха, образуване на мъгли през студеното полугодие. Огромният брой изкопни машини, кранове, валяци и т.н. работят предимно с дизелови двигатели и силно замърсяват и запрашват приземния слой на въздуха. Към това трябва да се прибави и усиленото движение на товарни и особено на тежкотоварни автомобили, обслужващи строителството. Те замърсяват по два начина: чрез калните гуми и особено чрез завихрянето на въздуха около колите, чрез което се вдига огромно количество прах, дори през зимата.  А кой ли спазва наредбата на Столична община за измиване на колите? И защо Фандъкова си трае за този голям замърсител на софийския въздух?

Четвъртият премълчаван фактор е състоянието на пътната мрежа и тротоарите, на почистването на София. Те са един от мощните фактори за замърсяването. Това става главно по четири начина. Първият са разбитите улични платна и  тротоари. Движещите се автомобили, особено с по-голям тонаж и при по-висока скорост вдигат облаци от фин прах, особено след валежи и засъхнали кални потоци. Колкото са по-разбити улиците, толкова повече прах има в приземния слой на въздуха. Вторият начин е „забравянето“ да се мият уличните платна. Поради това по тях се наслагват кал, пясък, тиня, които са пряк източник на облаци от прах при преминаване на автомобилите. Третият е забавеното и често спиращо движението на автомобилите поради задръствания и твърде многото светофари. Понякога в часовете пик забавянията достигат до около 30 минути. Това означава, че автомобилните двигатели работят замърсяващо с по 30 минути повече. Столичната община като че ли нарочно забравя за модернизация на уличното движение в най-натоварените участъци. Дори след основен ремонт не се намалява броя на светофарите по най-натоварените улици. Типичен е примерът с наскоро ремонтираният и преустроен ул. „Ал. Малинов“. От ХМС до метростанция „Балан“ през всеки около 100 м има светофар или общо 7 броя. Каквато и зелена вълна да има, спиранията са неизбежни и замърсяването е огромно. Само, че там Столична община „забравя“ да измерва фините прахови частици. „Икономията“ на столичната община от изграждането и поддържането на подлези и надлези води до неимоверно замърсяване на въздуха. Подобна е и ситуацията по трасето от НДК до Сточна гара, самата Сточна гара и т.н. Намаляването на замърсяването на въздуха налага край високоскоростните пътища, особено на ж.п. транспорта да се изградят шумо- и прахозащитни стени и заграждения. Сега при преминаването на влаковите композиции освен трясъка се носи във въздуха и огромно количество прах. Четвъртият начин за замърсяване е, чрез нередовно извозване на битовите и строителните отпадъци, неуспешни мерки за предотвратяване на нерегламентираните сметища, разбитите кофи за смет, разхвърляният около тях боклук, мръсните коли на фирмите извършващи сметопочистване.

И петият премълчаван фактор е грешната стратегия на Столична община за структурата на возилата на градския пътнически транспорт. Безспорно изграждането и развитието на метрото е голям плюс в борбата за бърз, чист и удобен градски транспорт. Но без автобусния, тролейбусния и трамвайния транспорт не може да се мине.  Тролеите и трамваите не замърсяват чрез горене, макар че трамваите са много шумни. Огромният замърсител са автобусите. Премина се към купуване на нови автобуси, използващи замърсяващи горива. Изглежда комисионните за тях са доста по-големи от тези с газовите уредби. Тепърва Столична община обявява конкурси за купуване на ограничен брой електробуси. Само малка част от новите автобуси в София са с използване на природен газ. Дори 14 милионна Москва предвижда за една година да подмени целия автобусен парк с електробуси, а кметството в София се мотае.  

Силно отрицателно въздействие върху замърсяването има организацията и управлението на пътникопотоците, регулиране ползването на градски пътнически транспорт, разрешаване развитието на замърсяващи бизнес-дейности в централните градски части и жилищните комплекси и квартали.  Разграждането на държавата и държавната собственост на промишлеността в България остави без работа милиони хора. Една част от тях, особено от съседните области, общини и населени места се принудиха ежедневно да пътуват до София и за удобство или породи икономически причини правят това с личните си нискокласни замърсяващи автомобили. Ежедневно сутрин и вечер към София и от София се формират огромни автомобилни колони от съседните общини като Перник, Божурище,          Костинброд, Сливница, Своге, Елин Пелин, Самоков и др. Преди 40-60 години кварталите Павлово, Мотописта и съседните им части на града бяха сред най-екологично чистите. Сега са сред най-замърсените, макар че там няма промишлени предприятия. Замърсяването идва предимно от движението на автомобилите по околовръстното шосе и по бул. „Цар Борис III“. Грешно бе решението третият лъч на метрото да не преминава по класическия маршрут за Перник по „Цар Борис III“. Към Перник и другите съседни общини трябва да има надежден, бърз и евтин транспорт. Назряло е времето повечето от тези общини да станат част от Столична община  и да бъдат обслужвани от евтин, екологически чист градски пътнически транспорт, а не от частни фирми за междуградски пътувания. А метрото, особено в направление към Перник от Красно село през Княжево да достигне Владая или дори Драгичево. Сега софийското метро е затворено вътре в околовръстния път и няма излаз към съседните общини. Увеличаването на цените на градския транспорт направи пътуването с автомобили по-евтино за гражданите на София и за работещите в София от съседните общини и области. Ламтежът за ограбване чрез билетите на бедните хора от София доведе до предпочитане на автомобилите.

Широко рекламираните „зелени билетчета“, затваряне на центъре в най-замърсените дни, нови места за зареждане на липсващите електромобили и т.н. са палиативи, са поредната Фандъковска пиар-акция. Борбата със замърсяването налага цялостна промяна на начин на живот на софиянци, повишаване на културата на поведение на улицата ( ограничаване на замърсяването чрез изхвърляне на произволни места на отпадъци). Наложително е да се отхвърли грешната концепция на новия главен архитект за развитие на бизнеса в жилищните квартали. За опазване на чистотата на София и най-вече на въздуха, следва от централните градски части и от жилищните комплекси и квартали да се изнесат несвойствени и замърсяващи дейности като автокъщи, автосервизи, гумаджийници, пунктове за смяната на масла, пунктове за събиране на вторични суровини, бояджийници и т.н. Всичко това да се ситуира край и извън околовръстното шосе.  

Повишаването на доходите на хората, на качеството на живота ще доведе и до по-висока култура и други начина на отопление, придвижване и т.н. Но това зависи не само от столичната управа, но и от прекратяване на неолибералната мантра за „по-малко държава“. Борбата за чистия въздух явно преминава и през борбата за по-високи доходи и по-високо качество на живота, много повече ангажименти на държавата за качеството на живота на хората. Крайно време е софийската управа най-после да започне да разчиства гетата, да подпомага тези хора за повишаване на тяхната битова култура и начин на живот. На София и трябва нова концепция за развитие, а и ново столично ръководство. Сегашното герберастко ръководство се компроментира в множество аспекти. Само изграждането на метрото вече не стига.

30.01.2018 г.

Автор: Анко Иванов

Истанбулската конвенция погребва европейската идентичност

ГЕРБ днес спряха процедурата по ратификация на Истанбулската конвенция. Разбраха, че се пред прага на провал. Разбраха че политическата ситуация е неблагоприятна за тях. Навярно ще се опитат в бъдеще отново да ратифицират тази разделяща обществото конвенция.  От началото на 2018 г. общественото внимание в страната е приковано към едно фасадно европредседателство и един дълбок обществен спор и обществено разделение – отношението към възможните последици от ратифицирането на Истанбулската конвенция (Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие (Council of Europe Convention on preventing and combating violence against women and domestic violence).

Непосветените в дълбоките коловози на съвременната политика извеждат на преден план превенцията и борбата с насилието над жени. Повечето хора под домашно насилие разбират насилието над жени и над деца. И разбира се, никой в съвременното хуманистично общество не поддържа и не се обявява открито за насилието и всички са срещу насилието над жени и домашното насилие. Но в текста на конвенцията и особено в обяснителния доклад има елементи, който потвърждават старото правило, че често пътя към ада е постлан с благи намерения. По същество чрез някои от тези текстове се доразгражда основната клетка на съвременното общество – семейството и се проваля бъдещето на множество деца.

В огромната маса от дискусиите, особено от страна на жените участнички в тях проличава, че те са обзети от някакъв див феминизъм и мания за непременно напълно равенство между половете. Природата е  разделила човека на две различни групи, на два различни пола със своите специфики, със своите особености, сръчности, умения и емоции. Жените и мъжете са равни само в правно и политическо отношение като граждани на обществото, като участници в обществените процеси и страни в обществените отношения. Но под маската за борба за равенство и ненасилие над жените се изкривява фактическата обстановка в обществото и се манипулират обществените мнения и настроения. Добрата идея за борба с домашното насилие служи като параван за скриване на истинските цели на на тези безсмислени конвенции.

Представяни се на преден план борбата с насилието над жените и домашното насилие, но за д паравана остават истинските по-дълбоки и същностни проблеми. За борбата с насилието има достатъчно много нормативни документи във почти всички страни в света. Но никой не акцентува на спазването и прилагането на тези приети юридически норми, а се вторачва в търсеното на нови нестандартни, не показали продуктивност пътища. А тези пътища водят и някъде другаде, не само към целта, която ни се прогласява. От борбата с насилието се извежда на преден план само и предимно един аспект – насилието над жените и понякога само се споменава домашното насилие.  По същество се деформира общественото мнение.

Започва се с внушението, че който е против конвенцията е за насилие над жените и децата. Безумна теза, защитавана у нас от редица феминистки, дори от човек, който трябва да бъде толерантен към различните мнения – националният омбудсман. Твърде произволно тя твърди, че в България всяка четвърта жена е жертва на домашно насилие, т.е. има 1 млн. насилници. Откъде ги взе тези насилници? Може би Националният омбудсман има пълна поимeнна картотека на „мъже-насилници“! Насилието е противозаконно действие и то се регистрира от МВР, а не от измислени социологически телевизионни допитвания с обикновено 800-1000 предварително избрани жени. А дали тези милионни цифри не са собствени хипотетични умозаключения? 

Привържениците на Истанбулската конвенция в стремежа си да манипулират обществото се вторачват в крайното действие, в следствието и то само в един негов аспект – върху физическото насилие и то само над жени.  Забравя се, че всяко следствие си има своята или своите причини.  Забравя се, че насилието е много сложно и многоаспектно действие с участието най-малко на две страни – насилник и насилен. Насилието не е само прилагането на физическа сила спрямо някого и нанасянето на физически и морални увреждания.  Насилието е също и натиск, принуда, принуждение, безправие, тормоз и т.н. „Да насилваш – значи да правиш това, което не иска този, над който се извършва насилието“ (Л.Н. Толстой). В този смисъл и рекетът (т.е. принуждаването да се направи нещо, което е в интерес на друг човек) е вид насилие. Обикновено той е съпроводен със заплаха за определени неблагоприятни действия или бездействия.

В семейните отношения обикновено насилието от мъжете се свързва с употребата на физическа сила, а при жените с използването на семеен рекет и семеен тормоз. Но насилието е присъщо не само за семейството, какъвто акцент се поставя с Истанбулската конвенция, а и навсякъде. То е понятие за действия, обикновено агресивни и ограничаващи правата и личната неприкосновеност на всеки в демократичното общество, а не само и не толкова на жените. В обществото има и множество жени насилници, не само измислените 1 млн. „мъже-насилници“.  Колко майки пребиват децата си? А случаят в една от болниците с пребитото пеленаче? А случаят с побоя в габровски интернат? Пак ли мъжете са виновни?

В конвенцията се поставя акцент на резултата, т.е. насилието, но не се разглеждат причините и тяхното преодоляване или се търсят в т.нар. джендър трактовка за социалния пол. И ако формите на насилие в конвенцията се разглеждат  като физическо, психологическо, икономическо и сексуално насилие, то причините са предимно икономически и в по-малка степен психологически и сексуални. Насилието в семейството си има причини. Никой не сключва граждански брак за да бие или насилва другия. Значи нещо в отношенията в семейството, в домакинството се  е променило и е предизвикало дълбок конфликт в следствие на който се появяват проявите на насилие, независимо от коя страна. С изключение на психично болните, няма хора, които да бият други хора за удоволствие. А мястото на психично болните е в лудниците, а не в дома и не като главен акцент в домашното насилие. Обикновено физическото насилие е следствие от психологическо, икономическо и сексуално неразбирателство и/или конфликтна ситуация. Твърде често икономическите и психологическите причини се преплитат и водят не само и толкова до психологическо и икономическо, но и до физическо насилие. Главната причина за семейните конфликти и домашното насилие в съвременна България са икономическите и предимно бедността, в икономическата безизходица на огромната част от семействата. В условията когато има безработица и „работещи бедни“, прекалена експлоатация на труда на „бедните работещи“, прекалено удълженото дневно и седмично работно време на единия или на и на двамата членове на домакинството неминуемо се пораждат конфликти не само при разпределението на парите, но и в разпределението на грижите за семейството, за децата и родителите. И тук никакви джендър разбирания за социални роли, джендър образованието на подрастващите деца няма да донесат никаква полза за преодоляване на домашното насилие.

Домашното насилие е присъщо на човешкия род. То съществува от времето на формирането на първите семейни отношения до наши дни. И никога няма да бъде изкоренено, понеже всеки има свое разбиране за добро и зло, за полезно и безполезно за семейството и в семейството, за разпределение на семейните средства. Главното е намаляване мащаба на домашното насилие и особено крайните му форми. Въвеждането на социалния пол и джендър образование на малолетните деца само ще разруши основите на семейството и ще доведе до деградация на обществото.

От политическа гледна точка Истанбулската конвенция е прикритие на стратегията на неолибералите за насочване вниманието само и почти единствено към личността и нейните права, без зависимост от обществения интерес, потребностите за развитие на обществото, доминиращите цивилизационни традиции и отношения. Но в случая с тази конвенция става дума за промяна на цивилизационния код на европейското общество. Това ясно личи от чл.12 на конвенцията за „промени в социалните и културни модели на поведение на мъжете и жените с цел изкореняване на предразсъдъци, обичаи и традиции  и всякакви други  практики, основани на идеята за малоценност на жените или на стереотипни роли на жените и мъжете.“ И да вземем стереотипните роли. Една от тях е, че мъжете са най-добрите хирурзи и най-вече в сърдечно-съдовата област, неврохирургията, ортопедията, коремната и други хирурзи. В същото време жените имат стереотипната роля на медицински сестри, които заедно с хирурзите спасяват човешки животи, включително и на жените. И какво ще стане ако има разменим стереотипните роли – жените да са хирурзи, а мъжете – сестри. Колко от джендър активистките при необходимост от операция ще изберат хирург-жена и колко ще избират хирург-мъж?  Цялото европейско общество е застрашено в цивилизационнен аспект. И предимно поради това, че тази конвенция не е подписана от Североамериканските държави (САЩ, Канада, Мексико),  Япония, Русия, Беларус, Азърбайджан. Да не би в тези държави да живеят глупаци, а ние, в Европа и ЕС да сме най-големите умници? И случайно ли подписали декларацията страни като Унгария, Гърция, Ирландия, Великобритания, Люксембург, Латвия, Литва и др. нещо не бързат да я ратифицират.  Няма нищо случайно в това, че Турция подписа Истанбулската конвенция. И това е не само от домакинско честолюбие и гостоприемство. Главната скрита политическа цел е ерозиране на европейските християнски ценности и традиции и на тази основа бъдещо ислямизиране на Европа.

Заплахата от последствията на Истанбулската конвенция най-силно бе усетена от ръководителите на църквите, които в България рязко се разграничиха от този нехуманен акт на претрансформиране на европейските християнски ценности. Дори към подкрепа на тези ценности се обяви и мюсюлманското вероизповедание. Само еврейската конфесия се обяви в подкрепа на конвенцията. Случайно ли Ватикана не подписа и не се присъедини към Истанбулската конвенция?

В България има два типа политически отношения към Истанбулската конвенция. Първият тип е на десноцентристките партии, поддръжници на „европейското единство“ като ГЕРБ, ДПС и „Воля“. За тях е ясно, че само слушкат какво кажат началниците от Брюксел и фрау Меркел, какво правят повечето европейски държави. С това като чели искат да ни кажат, че ние сме европейци, а вие, които не подкрепяте конвенцията сте изостанали. В тяхна подкрепа се оказаха всички хомосексуални и лесбийски организации, прословутият антибългарски Хелзинкски комитет и т.н. чуждоплатени НПО. Това е групата, която ни вкара в тази обществена колизия. Нейният представител, тогава министър на правосъдието, подписа конвенцията без да има подкрепящо решение на Министерския съвет, без да има действително широко обществено обсъждане и допитване. И сега някоя си Джема Грозданова от позицията „документът е подписан от наш министър (Захариева – б.м.) преди година и 8 месеца и е крайно време да бъде ратифициран“. Ако това е съдържателен политически аргумент, здраве му кажи! Наш човек извършил действие, което засяга цялото общество, но е пренебрегнал самото това общество, трябва да бъде подкрепен, понеже е „наше куче“!

 Втората група са противниците на Истанбулската концепция, включваща партии от целия политически спектър. Общото между тях е запазването на християнската същност, традиции и култура. В нея се  включиха левите от БСП, обединените патриоти и консервативните десни. Тези партии са подкрепени и солидарни с множество неправителствени организации.  Огромната част от лекарското съсловие и учителите са противници на ратифицирането на Истанбулската конвенция.

И двете групи, разделени от позицията за ратифициране на Истанбулската конвенция, обаче не виждат или поне не показват, че виждат истинските причини за домашното насилие и предимно главната – голямата бедност, икономическите трудности на повечето семейства, ниското образование на децата в ромската общност. Нито десни, нито патриоти, нито леви предлагат прекратяване на практиката деца да раждат деца в немотия и бедност.  От това, че ще се криминализира насилието, не значи, че то ще се прекрати или дори че ще намалее съществено. Само ще се увличат съдебните разноски на семействата. В законодателно отношение много отдавна България е изпреварила множество други европейски страни. Проблемите са в бедността и в нефункционирането на държавните органи.

За сега идеята за Истанбулската джендърска конвенция постига своята главна цел – отклоняване вниманието на обществото от нарастващата бедност в европейските държави, от нарастващото неравенство и несправедливост в европейските общества, отклоняване на бедните мъже и жени от борбата за социални права, за по-високи доходи, за по-голяма справедливост.

  25.01.2018 г.

Автор: Анко Иванов

Образователна манипулация на историческата истина

         Тези дни духовете в българското общество са разбунени по много поводи: Истанбулската конвенция; Европредседателство; „успехите“ на МВР в разкриването на убийствата и т.н. Но има нещо, което дълбоко засяга не само настоящето, а и националната памет, националното достойнство, бъдещето на нацията и в крайна сметка – истината. А това значимо нещо е съдържанието на учебната програма по история на България за X клас на средните училища. От обективността на преподаваните и усвояваните исторически знания в крайна сметка зависи какво младо поколение ще се формира и каква съдба ще има България.

         Историята е част от живота на всяка нация. В нея има различни периоди и с различни оценки и то винаги формирани от различни предварителни нагласи, от камбанарията не само на фактите, но и на личните идейни убеждения, предразсъдъци и парично подплатени позиции на историците и политиците. Няма как когато си сложил определен цвят на очилата, с които чешеш историята, да не получиш и съответния оцветен резултат. Явно авторите на програмата са взели на въоръжение антикомунистическите неолиберални очила. В крайна сметка се е изгубила истината. А още в древността циркулира словото: „Платон ми е скъп, но истината ми е по-скъпа“. А как най-често българския народ разбира и нарича неистината? Дали по-точната дума не е лъжа?

            След декларацията на парламентарната група на БСП в Народното събрание на телевизионните екрани се появиха трима матросовци в яростна защита на недоносчето, наречено Програма  по история на България за 10 клас. Особено яростен бе министърът. От позицията „Държавата, това съм аз“ (L'etat, c'est moi), т.е. аз като олицетворението на държавата ви казвам, че „Утвърдените учебни програми по история за X клас няма да бъдат отменени“. А уж сме демократично общество и главната опозиционна сила показва недостатъци на тази програма! Няма значение. Ние,  герберастите си знаем кой ни е поръчал да деформираме българската история и ние си изпълняваме неговата заръка. Или пък ние сме върли противници на комунистите и поддръжници на фашистите и хомосексуалистите (Луков марш, манифестациите на обратните  и пр.) и ще си прокараме нашето. Властта е наша и ще правим каквото си искаме! А демокрацията кучета я яли.

            Обществената обстановката бе разбунена от неадекватното разглеждане на историческите периоди, особено след Първата и до края на Втората световна война и след Втората световна война и до 1989 г. И това е очаквано. Историците както и журналистите, обикновено вървят след победителите и поръчителите. Изключения винаги има. Това неадекватно разглеждане е заложено още с поръчката от МОН. От това на кого ще поръчаш Програмата и какво задание ще му дадеш, се получава и определен резултат. Тъй нареченото публично обсъждане е параван на демокрацията, тъй като няма през последните 25 години случай, в който МОН да се е вслушал или поне внимателно да е разгледал направените предложения, независимо по кой документ и от кого са направени. Не може да поръчаш неща на хората финансово и материално осигурявани и подпомагани от САЩ или „обществени“ американски фондове, уж „независими“ американски университети и да не се получи заложена в основата на проамериканската позиция. Който плаща, той поръчва музиката. И да видим каква е поръчаната и вероятно добре соросоидно платена музика.

            На първо място това е неолибералната англосаксонска идейна основа на учебните програми по История за IX  и за X клас. Още след края на Втората световна война САЩ възприемат курса за окепазяване на всичко свързано сък Съветския съюз и приравняване на фашизма и социализма, определян от тях като комунизъм. Макар че пълното име на държавата е Съюз на Съветските Социалистически Републики (СССР), т.е. социализъм, а не комунизъм. В Съветския съюз и в източноевропейските държави не е имало комунизъм, а социалистическо общество с приоритетно място на решаване на социалните проблеми и издигане на жизненото равнище.  Този американски курс на отъждествяване на фашизъм и социализъм (пардон, по американски табиет, наричан комунизъм) продължава и до сега. Тази американска политическа идеология е възприета на „въоръжение“ от поне двамата публично обявили се поименно автори на учебната програма за 10 клас – доц. Лъчезар Стоянов от Нов български университет и проф. Келбечева. Доц. Стоянов поддържа идеологическата максима на американците, че „комунизмът бил отклонение от нормалното развитие на държавата, оценявал се като фашизма и националсоциализма“.  По думите на министър Вълчев „Понятието (фашизъм – б.м.) е заложено в програмата за IX клас заедно с други като болшевизъм и националсоциализъм.“ Да действително в програмата за IX клас в една група са поставени понятията: болшевизъм; националсоциализъм; фашизъм; диктатура;  авторитаризъм;  франкизъм. А учениците трябва да попълват „таблица по зададени показатели на основни характеристики на болшевизма, фашизма, националсоциализма.“ А защо ги няма в изискванията за попълване на такава таблица и характеристиките на колониализма, сегрегацията (срещу какво се бори Мартин Лутър Кинг?), апартейда, ислямския фундаментализъм (по-просто ислямизъм), олигархизъм? Акцентът е поставен само върху три политически режими, характерни за XX век за Европа. Само че фашизмът е разглеждан не като общо (родово) политическо явление, а чрез видовите понятия, разкриващи националните специфики на отделните разновидности на фашизма – италиански (разбиран в тясното значение на фашизъм), немски (националсоциализъм), испански (фалангизъм, франкизъм).

И тази проамериканска политическа позиция не била политизиране ли? Не била идеологизиране ли? А защо министър Вълчев пропуска да каже, че в 9 клас никъде на става дума за специфичната японска и българска разновидност на фашизма – монархофашизъм. Но в 10 клас, чрез заглавията на темите се въвежда нов термин „тоталитарен режим“. В 9 клас, когато се определят термините  и разновидностите на фашизма никъде не става дума за тоталитаризъм, който в програмата се разглежда само като умение да се обяснява „появата на тоталитарни режими“. Да се обяснява, появата, но не да се разглежда тоталитарната същност на фашистките (в широк смисъл на думата) режими в страните от „Тристранния пакт“.

 По същество се премълчава крайният тоталитаризъм, когато във фашистките държави има абсолютно пълна (тотална) еднолична кървава власт каквато е тази в Германия, Япония, Италия и каквито са тази на Хорти в Унгария, Антонеску в Румъния и на Борис III в България, на усташите и др.. Тази тоталитарна същност на фашизма е изчезнала от учебните програми. Министър Вълчев вероятно поради своята професионална компетентност трудно се ориентира в тази материя, но тогава не би трябвало да играе ролята на Александър Матросов и да се превръща в защитник на извращаващите историческата истина учебни програми.   

На второ място истина е, че учениците няма да изучават фашизъм като господстваща идеология и режим в България. Независимо от обратното мнение на министъра: „Твърденията, че учениците няма да изучават фашизъм, не е истина.“ А сега да видим фактите в програмите по история за 9 и за 10 клас.  В 9 клас в тема 6, в подтемите са заложени: фашизмът в Италия; националсоциализмът в Германия; България между двете световни войни (т.е. няма фашизъм); Гражданската война в Испания; международни отношения в навечерието на войната; Втората световна война;  участието на България във Втората световна война. А за формираните знания, умения и отношения на учениците са предвидени обясняване на избора и действията на България във войната, спасяването на българските евреи (а от кого и от какво са спасявани?), примери за легална и нелегална съпротива и участие в победата над хитлеристка Германия. Никъде не става дума за българския фашизъм, неговата същност и прояви, на коя страна е застанала България (хитлеристкият пакт: Германия, Италия, Унгария, Румъния, България, Словакия и Хърватия). В 10 клас картината е подобна. В тема 7 са предвидени подтемите: България през 20-те години на XX век (т.е. няма фашизъм); България през 30-те години на XX век (пак няма фашизъм); България в годините на Втората световна война (пак няма понятието фашизъм). А в уменията са заложени: „дава примери за вътрешнополитически конфликти и противопоставяния през 20-те – 30-те години на XX век; представя основни тенденции на българския политически живот между двете световни войни; обяснява използването на превратите в политическия живот; обяснява избора и действията на България по време на Втората световна война.  Къде е тук българският фашизъм (спецификата на монархофашизма)? Къде е фашисткият закон за защита на държавата? Къде са депортираните евреи (само от София над 20 000)? Къде са еврейските трудови общежития (лагери край Сомовит, Плевен, Кресна и др.)? Къде са избитите деца антифашисти? И т.н. и т.н. Къде е прякото участие на България във войната срещу Съветския съюз с изпращаните в Германия огромни количества руди, храни, кожи, дори дървени къщички за Източния фронт и т.н., използването на черноморските пристанища, лечението на немските войници в България и т.н.. А кой и защо обяви война на САЩ и Великобритания? А защо няма нищо за отрязаните глави по мегданите и плащаните суми за всеки убит партизанин и ятак? Фашисткият („белият терор“, „кръволокът Цанков“ и т.н.) са прикрити със смокиновото листо „вътрешнополитически конфликти и противопоставяния“.

На трето място са използваните методи за манипулиране на знанията по история. На пръв поглед всичко е нормално. Както казва министърът, програмата – видите ли, била „балансирана. Съдържа факти, а не оценки.“ Ех, фактите са упорито нещо. Но всеки факт може да бъде изваден от контекста на цялото и манипулиран от определена идейна позиция. Фактите могат да бъдат единични или съвкупност от взаимно свързани и съотносими факти.  Историческата коректност изисква  от цялата съвкупност да се прави обща оценка за историческите събития, епохи и ситуации. Отделните факти, използвано от авторите американофили не разкриват истинската цялостна картина на историческите събития, на епохата. Отделният факт е със стойност само за себе си, колкото и на някои да им се струва определящ. Без връзка с другите факти, той може да е просто изключение от общата политическа ситуация. И нещо по-важно – да бъде тълкуван само от една страна, без оценка на последствията от дадено действие (факт). А и всеки факт следва да бъде тълкуван не със сегашна дата, а спрямо конкретната историческа обстановка на момента, в който той се е случил.

Освен избирателното подбиране на отделни факти се използва и друг метод за манипулиране на учащите се. Това е премълчаването на важни исторически факти и събития. Все едно че те не са се случили. Например, искането на Гърция при сключването на Парижкия мирен договор да и бъдат дадени български територии, искания подкрепени от САЩ, Великобритания, Нова Зеландия, Канада, Австралия, но отхвърлени благодарение на комунистите Димитров, Коларов, Сталин, Молотов и т.н. Те спасиха България от териториално ограбване, но за това в учебниците и от фулбрайтовите автори се мълчи. Особено впечатляващо е премълчаването на социалните достижения на социализма. За този период е само подтемата „Икономически промени в селото и града“.

На четвърто място е използването на различен критерий и различен подход за оценка на историческите събития и факти. Например, в тема 8 за България след Втората световна война е записано „България в съветската сфера на влияние“. Този термин „сфера“ е използван само за социалистическия период. Няма го за други периоди. Ако бе използван еднакъв подход би имало подтеми като: България под руската сфера влияние след Освобождението; България в германската сфера на влияние преди и по време на Първата световна война; България във фашистката (германо-италианска) сфера на влияние преди и по време на Втората световна война; България в американската сфера на влияние в края на XX и началото на XXI век (за първи път в България има чуждестранни военни бази) с принизен национален суверенитет (европейските закони имат приоритет пред националните български закони). А за формирането на уменията на учениците в програмата е записано изискването ученикът да „дава примери за зависимостта на българската външна политика от СССР“. А кога българската външна политика не е била зависима от чужди държави – от Русия, от Турция, от Австро-Унгария, от Германия, от Съветския съюз, от САЩ и НАТО, от Европейския съюз и предимно от съвременна Германия? А нима сега външната политика на Борисов-3 не е зависима от САЩ, Меркел и Ердоган? По време на Третата българска държава България винаги е била в някаква сфера на влияние. Акцентът само върху „съветската сфера“ е идеологически и актуално политически обусловен, той е комунистофобски и проамерикански по своята същност.  По подобен начин стои и въпросът за въведеният термин „съветизация“. А защо няма терминът „германизация“ преди и по време на Втората световна война. Прочетете протоколите на Народното събрание от 1938 до 1944 г. и ще разберете за какво става дума. Но такъв е и случаят с термина (понятието) „американизация“ след 1989 г., американизация във всичко, дори в масовата култура, изкуство, празници, хепи бърдей  и т.н.

Подобен е и случаят с употребата на понятията „авторитарна държава“ и „тоталитарна държава“. Те не са записани като отделни понятия за 9 и 10 клас, но са въведени в употреба в подтемите на уроците и в изискванията за умения и отношения на учениците. И са свързани само със социалистическия период. Нима в историята на България не е имало и други авторитарни и тоталитарни режими на управление? А сегашният режим на управление на България не е ли авторитарен? Бай Тошо ряпа да яде в сравнение с Борисов. Него го показваха по телевизорите не повече от два –три пъти в седмицата. А днес Борисов го показват по десетина пъти ежедневно по всякакви телевизии и сайтове. Нима сега ГЕРБ не решават каквото им каже Борисов? Дори си сменят решенията по два пъти на ден, в зависимост от промяната на мненията на Борисов.  

На пето място чрез учебните програми се внушава на учениците, че всичко сътворено от техните деди е лошо и че на разказите на баби и дядовци не трябва да се вярва понеже социализмът е бил фашизъм и е най-лошото нещо на света.  По такъв начин трябва се изтрият от националната памет предимствата на социализма пред сегашния мутроолигархически капитализъм в България.

Какво се казва  чрез учебния материал, предопределен от програмата, на учениците за социализма? И ето краткото изброяване за историята на България през социалистическия период: България е в съветската сфера; тя е тоталитарна държава; в нея има култ към личността; има „Възродителен процес“ и десидентство. Вярното е, че в държавата имаше господство на една партия, че имаше ограничена свобода на словото и критиката на властта, че бе проведен грешният възродителен процес. Но се премълчава че преди това в новата история на България имаше четири други подобни възродителни процеса, правени от други правителства. Премълчава се, че в България имаше турски тероризъм (Буново, Пловдив, Варна). Лъжовно е твърдението за десидентство в България. Повечето от т. нар. „десиденти“ бяха членове на партията и дори сътрудници на държавна сигурност.

По-важното е, че чрез програмата се премълчава главното, социално-икономическото развитие и равнището на живот на българите през социалистическия период.  Но да се опитаме да припомним на американофилските автори на учебната програма. Отечественофронтовската власт пое управлението на една изостанала, бедна земеделска страна с примитивно земеделие основано на животинската тяга и мотиката, ограбена от германските националсоциалисти (73 млрд. райхсмарки немски дълг, т.е. около 10-12 млрд. долара), без изградена пътна мрежа, без електрификация и единна енергийна мрежа. През социалистическия период страната бе индустриализирана, създадена мощна производствена база на енергетиката, химическата промишленост, металургията, консервната промишленост, машиностроенето, морски рекреативен туризъм и т.н. Малка България бе на трето място в света по производство на електрокари и мотокари, на второ място в Европа по производство и търговия с цветя, на трето място по тютюн и цигари и т.н. По икономическо развитие в края на социалистическия период България бе на 27 място в света, а само в социалистическия лагер бе изпреварвана само от ГДР и Чехословакия.

При социализма в социалната сфера настъпи коренна промяна. Почти всяко семейство имаше собствено жилище, изграден бе огромен жилищен фонд, предимно в градовете и хората преминаха масово от типичния селски към съвременния градски бит. Имаше много голяма сигурност. Убийствата, грабежите, изнасилванията на възрастни жени бяха изключения. Нямаше организирана престъпност, рекетьори, мутри, олигарси, проституция. Наркоманията бе сведена до минимум. В България всеки, който искаше да се труди му се намираше работа. По улиците на градовете нямаше просяци, нямаше ровещи в кофите за боклук, нямаше безработни (макар че имаше търтеи, мамини синчета и таткови щерки), нямаше самоубийства заради нищета и бедност и т.н. Във всички по-значими предприятия, фабрики, заводи, институти и т.н. имаше евтино качествено работническо хранене твърде често осигуряващо дори храна в вкъщи. Имаше лекари и зъболекари в по-големите стопански звена, имаше почивни станции на морето и планината, където на безценица почиваха семействата на работещите в тях. Повечето семейства почиваха обикновено по два пъти в годината – на море и на планина. Хората имаха доходи и пари. Нарастването на доходите изпреварваше предлагането на стоки и услуги и поради това имаше определен дефицит, предимно на вносни маркови стоки от типа на уиски, джин, маркови западни автомобили и джипове, маркови облекла.  В страната имаше масово качествено образование, едно от най-добрите в света и в Европа. Независимо от идеологическите канони, българската култура се развиваше и завоюва значим авторитет в Европа и в света. Имаше действително безплатно здравеопазване, близко до хората където живеят и работят. И много още други неща, които сега високоплатени наемни соросоидни журналисти, социолози, политолози и други наричат носталгия по социализма. Не, това не е някаква измислена носталгия, а реален качествен скок в жизненото равнище на българите. И именно с това е привлекателен социализма за хората. И поради това неолибералите правят всичко възможно това знание да не достигне до младите хора. И ако това не е политизиране и идеологизиране, здраве му кажи?!

21.01.2018 г.

Автор: Анко Иванов – доктор по философия

Източник: Политкомент